ИндексДобре дошли!Въпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Градината

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Оуками Намида
Първокурсник
avatar

Posts : 10
Join date : 07.09.2011

За героя
Външен вид: Като човек е висока 1,65, слаба, но и стройна, с дълга чуплива, кестенява коса и разноцветни очи- лявото е шоколадово кафяво, дясното- тъмнозелено. Като вълк е дребна, с прошарена козина- кафеникаво- черна, тук- там с по- светли "багри."
Допълнително: Трансформирана е преди четири години, когато е била на 16.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Пет Сеп 16, 2011 1:38 am

Последователни стъпки, тихи, равномерни, уверени и освободени. Една след друга, а квадратните кокове на коубойските ботуши обгръщаха ръба на съвършената зелена площ и сивотата на алеята. Кестенявото момиче с разноцветни дръпнати очи вече известно време измерваше с равните си бавни крачки, напомнящи апатия, кръглата дворна градина с всички тези цветове на тепърва прииждащата есен. Макар и чертите на истинската есен да бяха още далеч от ума.
Намида изглеждаше замислена, отнесена в свой вътрешен свят, свои мистични мисли. Не бяха просто мисли, а дилеми и алтернативи, обхващащи наближаващо предизвикателство, нещо изискващо пълната й концентрация и душевен мир. Но не го намираше. Именно това, което й трябваше най- искрено в момента не можеше да се зароди в азиатката. Колко жалко. Изнервяше я, а как мразеше това. Напрво я побъркваше, фактът, че има нещо, което тепърва й предстоеше и нямаше никаква представа какво може да очаква. Ах, колко влудяващо!
Издиша рязко през стиснати зъби и се намръщи. Имаше нужда от разнообразяване...някакво, такова, откъсъчно. Затова и сигурно от страни беше все едно търси някое точно определено цвете из между целият букет от живи, познати и непознати, красоти. Толкова крехки, беззащитни...е, може би не чак толкова, градинарят беше онзи, който се раздаваше и ги опазваше.
А какво щеше да стане, да се случи ако си откъсне някое наситено оцветено от всичките? Щеше ли да се забележи? Едва ли. Двуцветните очи на Нами се извисиха нагоре, към необятното мастилено небе. Къде бяха звездите? Нямаше значение, бързо отхвэрли издирването на съзвездията и приклекна на ъгъла на една от разклоняващите алеи. Светлините на двора огряваха известна част и от градината, достатъчни за да не потъне всичко в абсолютен сумрак.
Оуками се подсмихна загадъчно, прокарвайки върховете на пръстите си нежно по дръжчицата на едно нпознато, тъмносиньо с широки листенца като капчици. В следващия миг нещо я стресна, шумолене на дрехи, стъпки, нещо там, някой друг, водещ размишления из кръглата алейна градина.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Пет Сеп 16, 2011 2:59 am

Криза! Истерия, разстрел!
Да, това щеше да последва, ако някой научеше какви поразии е свършила Синклеър в трапезарията. Не, не просто някой, ако Силвър научеше. Ами ако кажеше и на професор Мора? От този човек я побиваха тръпки повече от колкото и от все мълчаливата директорка.
Защо ти беше тогава да правиш такива изпълнения?” Защото беше весело, да. Освен в момента, в който трябва да се криеш като престъпник, откраднал най-големия диамант изпод носа на кралицата, тогава вече не е чак толкова весело. Обаче стига да не я намереха никога... Може би трябваше да заживее в палатка сред гората, като шашавия си ръководител, че да я позабравят за известно време, а?
А представете си какви мисли биха й минавали през главата ако беше напълно сигурна, че е единствената заподозряна.

Препъвайки се в панталона, който като по чудо отново й беше твърде широк и сякаш на магия се задържаше на нея, Джон почти тичаше (по-скоро подскачаше тромаво) към градината, за да се скрие в сенките. Дори беше взела книга, без да поглежда каква, та да се прави, че е чела през цялото време ако й се наложи да си създава алиби. Въпреки че до мястото не достигаше кой знае колко от светлината на замъка, струяща от разните му там свещи и факли, ярко-жълтата й тениска изглеждаше като фар сред океан. Игнорирайки или съвсем незабелязваща този факт, Джон се криеше зад кориците на книгата, все така спъвайки се я в някое камъче, я в самата себе си. Докато накрая не се блъсна в някакво живо същество. Е, добре де, почти не се блъсна в нея.

- Не е ли по-безопасно да гледаш накъде вървиш?
Върколачката, или поне на такава миришеше, се беше дръпнала тъкмо навреме и Джон се беше препънала в един бордюр и цопнала право в лехата с цветята. Хубава работа, сега трябваше да се покрива и от градинаря. Сигурно щеше да познае по отпечатъка кой точно беше съсипал изкуството му.
За всеки случай, колкото и абсурдно да изглеждаше отстрани, Синклеър поразмести намачканите цветя след като се изправи. Огледа новото местопрестъпление и прецени, че вече няма следи, които да сочат към нея, при което се завъртя на пети и подаде ръка към непознатото момиче.
- Джон, - каза с широка усмивка, въпреки факта, че очите й все още шареха наоколо и се местеха светкавично от лицето на върколачката към вратата и обратно. Поне не и докато не забеляза очите на тъмнокоската, в която едва не катастрофира преди малко. Беше приятно да знаеш, че и нощем може да забележиш нещо като различни на цвят очи.
- Я, очите ти са различни.
Не че беше дръпнала ръката си, не че беше забравила за паниката си от преди малко, просто думите излизаха от устата й преди главния шеф там, горе, дето му викат Мозък, да ги осмисли. А такъв интересен факт явно беше задължителен за отбелязване, без значение колко нетактично звучеше.
Върнете се в началото Go down
Оуками Намида
Първокурсник
avatar

Posts : 10
Join date : 07.09.2011

За героя
Външен вид: Като човек е висока 1,65, слаба, но и стройна, с дълга чуплива, кестенява коса и разноцветни очи- лявото е шоколадово кафяво, дясното- тъмнозелено. Като вълк е дребна, с прошарена козина- кафеникаво- черна, тук- там с по- светли "багри."
Допълнително: Трансформирана е преди четири години, когато е била на 16.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Пет Сеп 16, 2011 3:32 am

Като гръм от ясно небе, абсолютно буквално я връхлетя. Не, че й беше проблем, но като всяко нормално, дишащо, живо същество, се стресна първоначално. Че и как иначе- ясновидство не владееше за да знае, че наблизко преминаващата се спотайва зад някаква книга и се движи като...тайфун, може би, не толкова бързо, но точно толкова внезапно:
- По...лека...- едва изрече, в момента в който това момиче така се размина с нея, че си беше направо чудо това да не се озоваха и двете в идеално поддържаната леха. И тя беше върколачка, но и май изкалпазанила се, иначе кой би прекосявал градината с такъв ход, ако освен не го гонеше трол, например.
Оуками мигна два пъти объркано. Тя цветята ли подреди? Какъв смисъл изобщо? Само загубено време и повдигна въпросително вежди на реакцията на другата вълчица с тази сигнална на цвят дреха:
- Джон ли? Инте...- но как да довърши, щом чу отбелязването на вечния факт- двуцветните очи. Азиатката стисна устни за миг и в следващия се засмя, за малко, но пък искрено и вероятно малко объркващо, като се вземеше предвид слабият студ, извиращ от погледа й:
- Извинявай...извинявай, от отдавна не бяха ми го казвали така директно.- поклати глава леко, отмятайки няколко немирни къдрички зад рамото си по този начин:
- Различни са, такива по рождение.- потвърди на незададения въпрос и пое подадената ръка:- Джон, приятно ми е. Аз съм Нами Оуками.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Пет Сеп 16, 2011 4:50 am

Я, тя се смее. Сега оставаше земята да се разцепи и да хлътнат надули, ама да се озоват не в центъра на пламтящата отвътре Земя, а по средата на сладоледена фабрика.
Простете лиричното отклонение, не се случва често на изцепка на Джон да се отговори с усмивка, камо ли със смях.
Русокоската се поопули известно време, след което изтърси едно “Аха” и кимна отсечено. Не пропусна да се наклони настрани, почти достигайки до точката, от която вече гравитацията нямаше да има пречки да я изтегли в прегръдката на нещо природно, този път трева. За разнообразие така, няма все в цветя да пада, я!

- Някога седяла ли си на пейка?
- Мол...
Преди да довърши изречението, Нами беше уловена за лакътя и завлечена, най-вероятно против волята си, към възможно най-отдалечената от сградата дървена пейка. Около нея имаше някакви храстчета, но тук светлина почти не идваше. Ванеса постави книгата на коленете си, все така оглеждайки се, след което прошепна заговорнически:
- Искаш ли да си нечие алиби?
Чак след минута очите й срещнаха разноцветния поглед на Нами, явно вече беше достатъчно спокойна че да си обясни всичко както си му е реда, или поне както си беше според нейния ред. Пък и тялото й говореше същото – отпусна се, не беше толкова напрегната, на лицето й се появи усмивка.
- Не че съм направила нещо изключително зловещо, не се притеснявай, не съм убила човек или нещо такова. Въпреки че за повечето там убийството на човек се равнява почти на закуска, тъй че може би не се води голямо престъпление... – Секунда за размисъл. – Не, реално просто си направих една шега, която може би няма да се приеме особено приятно от определени белокожи индивиди, и не че имам нещо против повечето от тях, дори не ги познавам. Но нали знаеш, скуката трябва да се разсее някак и... – Отплесваш се! – Та, идеята ми беше, че ако дойде някой да пита, може би би могла да кажеш че сме били заедно през последните десет минути до половин час, а пък аз ще ти бъда длъжница до живот. – Широка усмивка. – Или поне до другата седмица, тъй като може и да забравя. – И пак усмивка.
- Ами аз...
- Супер!

Русокоската правеше често така. Не чуваше околните, а само себе си. Изобщо не се замисляше, че тази госпожица Оками може да се окаже шпионин на врага. Нищо чудно господин Мора да е пуснал такива, за да я следят, открият и заведат право при него!
Синклеър загледа седящото до нея момиче подозрително, докато то от своя страна я гледаше с почуда. Така де, не всеки път се срещат луди върколаци.
- Ти нали не си шпионин на професор Мора?
Да бе, един шпионин си признава.
- Не, не съм. – отвърна Нами, и макар за един истински агент на секретните служби това да означава “Да!”, за Джон си значеше точно “Не, не съм”, тъй че се отпусна и усмихна отново.
- Случайно да знаеш френски?
Да, точно това се пита в подобна ситуация. Не “От къде си, как си, защо ми се връзваш на акъла”, или поне “Наистина ли ми се връзваш на акъла или съм си въобразила и те задържам почти като заложник”, Джон пита дали знае френски. Но наистина я интересуваше, тъй като току-що осъзна, че книгата, която бе взела като алиби, беше именно онази, която бе открила в килера в Комелис. А тя си беше на чист френски, с разни ударения и завъртулки. Гениална идея, Джон, гениална.
Добре, че гонямаше Уолънс, че да я критикува допълнително.

Пп. Спешъл задача за Нами: Искам да видя един пост както би го написала за турнира. Ако искаш идея, може да вкараш Джон в каквато ситуация си решиш - да се трансформира, да дойде някой да я търси, тя си е луда тъй че mочти нищо няма да й е в повече
xD
Върнете се в началото Go down
Оуками Намида
Първокурсник
avatar

Posts : 10
Join date : 07.09.2011

За героя
Външен вид: Като човек е висока 1,65, слаба, но и стройна, с дълга чуплива, кестенява коса и разноцветни очи- лявото е шоколадово кафяво, дясното- тъмнозелено. Като вълк е дребна, с прошарена козина- кафеникаво- черна, тук- там с по- светли "багри."
Допълнително: Трансформирана е преди четири години, когато е била на 16.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Съб Сеп 17, 2011 1:34 am

"Аха"? Японката определено не беше свикнала с такъв вид изказвания. Странно, всъщност, тя си беше също странна. Но май това беше нещо нормално в днешно време и особено сред учениците от този замък. Брей, а може би най- странното беше това, че се засмя? Сигурно да, все пак Намида не се смееше често, че даже не се усмихваше често, но това запознанство започна интересно, дори някак очарователно. На вълчицата й беше приятно- цяло чудо, но за себе си признаваше, че беше факт.
А, пейка? Какво за пейката... дори нямаше време да си сформира въпроса коректно, след питането на русокосата. Още едно такова, шантаво и гръмоносно, направо шокиращо. Дръпната рязко на някъде си, можеше само да гледа с разширени,различни очи в чупките из русата главица на Джон. Тези европейци! Стисна зъби готова да изръмжи нещо на нейния си език, пък после я го преведе, я го запази за себе си, когато другата върколачка достигна избраната цел. Да, определено пейка. Е, това явно е имала предвид и Оуками въздъхна и извъртя глава към новата си събеседничка с едни точно определени думи на езика... но само да имаше време да ги освободи от устата си:
- Алиби ли?- повтори въпросително и проследи внимателно всяко едно движение и реакция на тялото на Джон, всяко трепване и мимика в изражението на лицето й. Изучаваше я. И продължи дори, когато тя видимо се успокои и поразясни малко от малко предхождащите падането в градинските цветя събития:- И за това ли е всичко? Направила си някаква беля... тоест шега и те притеснява, хм?- повдигна едната си вежда замислено и изкриви ъгълчетата на устните си леко нагоре, едва- едва забележимо:- Щом е шега, какво пък толкова?- обаче май не беше правилно да го казва. Нами не се съобрази и дори простичкият й отговор, че не е "шпионин на Мора" можеше да бъде достатъчно доказателство, че това момиче срещу нея е някак наивно, лесно доверчиво, притеснително и... изнервено. Това дали нямаше да доведе до неуместна трансформация? Не, не, Оуками не биваше да го позволява. Не ,че се съмняваше в Джон и в способностите й да се контролира, обаче ако беше извъртяла някаква шега на някой от вампирите, или на когото и да било, но в обкръжението на вампирите- и то преподавателите, върколашката форма и препускането на един голям вълк като отвързано куче из двора нямаше да е в плюс за русокосата. Кестенявата въздъхна повторно и потърка чело с тънките си пръсти:- Слушай, Джон...- да, бе, кой щеше да я слуша. Това момиче май не обичаше да пази тишина поне за пет минути. Тези европейци! Нами мигна няколко пъти, но вече май започваше да схваща и да влиза в крак с цялата енергия, която струеше като гигантски фонтан от Джон, и май не свършваше- никога:- Френски? Не много... имам предвид, учила съм го, но не го знам много добре.- двуцветният й поглед се спусна към книгата в ръцете на русата върколачка:- Държиш я на обратно.- отбеляза тихо и спокойно. Интересна противоположност май бяха двете. Джон също свали поглед към ръцете си и това старо нещо, което беше докопала от някъде- тепърва май й предстоеше на Нами да разбере и това, и нервно превъртя томчето в ръцете си:
- Да, вярно?!- възкликна, а тази усмивка никак не слизаше от за момента все още спокойно излъчващото й лице.
- И от къде я взе тази кни...- тази вечер не й беше времето.
- Ое, вие там, вълци!- развика се някакъв, странен дребничък и възрастен на пръв поглед, човечец. Де да беше човек обаче. Приближаващият с мраморнобяла кожа май предизвика нова нервна вълна у Джон:
- Стой мирно, бе, момиче!- изръмжа през стиснати зъби Нами и стрелна с поглед русата:- Нали ме искаш за алиби, кротувай си сега и си чети книжката.
- Ое, вие? Кой направи това?- всички зъби ли му бяха в устата? Да, но пък в сумрака на тази отдалечена пейка, на Оуками й трябваха няколко минути за да асоциира сенките със зъбите на господина- не, на градинаря по- точно. Зелената престилка с лозарска ножица в джоба намекваше за тази информация:
- Кое?- спокойно го изгледа кестенявокосата, държейки китката на Джон и постисквайки я от време на време, напомняйки й уж да е по- спокойна, но и все едно държеше показалеца си в долният край на отворената страница, все едно отбелязваше до къде бяха стигнали.
- Ей, там, не ме будалкайте! Кой ми смачка цветята, вие ли бяхте?!
- От къде на къде.- промърмори и се намръщи. "Без вълче присъствие, без вълче присъствие." си повтаряше наум и се молеше вампирът да не може да чете мисли или нещо подобно, или пък да различава истината от лъжата, както Намида умееше с лекота:- Защо точно ние да сме? Може да е всеки, да не сме единствените?- разгорещяваше се и скоро май щеше да избухне. Лошо, много лошо, по- добре да млъкне:
- Ама вие сте тук, как не сте го видели кой е, а?- не всички бяха кротушки и лесно доверчиви като Джон, определено, а този съскаше като змия дори.
- Е, ние да нямаме телескопи със сензори за нощно виждане вместо очи?
- Вълци, не ми се правете...
- Шшшт! Господине, упражняваме си френския. Нали знаете за Комелис и Турнира? Бъдете сигурен, че ако бяхме обърнали внимание на някой разхождащ се наоколо, занасящ се и паднал, вероятно, защото друго обяснение за смачканите цветя аз не си давам, щяхме да кажем. Нали, Джон?- погледна в действителност отговорната за това и наклони глава леко на една страна. Нежно беше потвърждението на думите й и от страна на русокосата вълчица, иначе нямаше да е достоверно. Само едно кимване, едно едничко кимване. Надяваше се да се получи и този досаден носител на негативна енергия, който пръхтеше пред пейката на тях двете, да се разкара, да си търси виновници някъде другаде.



// Извинявай за забавянето. Влаковете са като лодка за Царството на Хадес хD //
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Съб Сеп 17, 2011 3:10 am

“Кимни, кимни, кимни!”
Уолънс хич не го биваше в убеждаването. За съжаление беше напълно въображаем и в момента само в главата й, така че не можеше да я срита отзад, за да й се наклони главата по някакъв начин. Поне трийсет секунди Джон гледа втренчено, с разширени очи. Накрая преглътна трудно, премигна на парцали няколко пъти, и закима енергично, все едно я питаха иска ли двойна порция сладолед.
- Хм. – изгледа ги злобно господин Смит. После погледна безценната си леха. После пак към момичетата. Нами се справяше доста добре с погледа “Не ме занимавай с глупости”, тъй че накрая градинарят се отказа. Не пропусна още едно “Хм”, де, но и така беше достатъчно.
- Бях сигурна, че ще ми сложи белезниците. – постави ръка на сърцето си върколачката, поемайки лакомо въздух. – Не би стояло добре в биографията ми. Ванеса Синклеър – убиец на цветя.
- Мислех, че се казваш Джон? – свъси вежди разноокото алиби на русокоската. Последната не схвана намека веднага, но когато се усети се засмя високо, сякаш до преди малко не беше треперила за живота си.
- Да, разбира се. Ванеса Джон Синклеър, но съм свикнала да ме наричат Джон. – повдигна рамене, тъй като за нея това беше най-обичайното нещо на планетата.
- Разбирам. – кимна Нами с едва доловима усмивка, след което махна с ръка и се залови да обяснява на Джон какво чете. Явно беше някаква приказка, макар тъмнокоската да не можеше да разбере пълни подробности от нея. Това веднага доведе до молба да не разказва нищо, тъй като ако не знаеш края на една приказка, не ти трябва да я чуваш цялата (теория първа на Джон Синклеър). Русокоската затвори книгата рязко, при което малко прах хвръкна във въздуха. Това книжле определено беше старо, както и всичко, което бяха видели в килера, от който го измъкна.

- Кажи ми, все пак, какво толкова е станало, че да ти трябва алиби?
- Оу, нищо... почти. – вдигна рамене уж невинно Джон, ала потрепери, погледът й се стрелна към вратата и осъзна, че хич не звучи убедително. Вероятно онзи поток от думи преди малко беше също толкова крещящ, че тук има нещо сравнително гнило. Пък и трябва да обясниш на фалшивото си алиби защо ти е алиби, нали? Особено след като те е спасил от намръщен градинар, готов да те превърне във върколашка тор за розите си.
- Възможно е, все пак, не че е нещо, но има вероятност, евентуално, да съм, може би...
- Мини към същината... – въздъхна “алибито”, тъй като вероятно вече я болеше главата от нервните изблици на Ванеса .
- Направих си малка шега в трапезарията. Не че е нещо особено, обаче ще ги разсейва докато се хранят, а Силвър не обича такива изпълнения, и най-лошото е, че дори не мога да гледам как ще реагират и ще трябва да гадая по това колко е ядосан господин Мора, а би било...
- Джон!
- Пуснах невестулка в трапезарията, за да разсейва с миризмата на кръв и да стане хаос. – почти прошепна Джон. Главата й почти се скри между раменете й така, както се криеше когато майка й се караше за някоя беля. А при Ванеса белите ги имаше в изобилие – то не бяха счупени сервизи, не беше рисуване по стените, да не говорим за онзи път, когато беше решила да си прави бална рокля от любимите й завеси.
- И само това?
Русокоската премигна два пъти неразбиращо. Как “само това”? Първо, че не беше честно спрямо невестулката. Пък да не говорим, че само веднъж в живота си беше разляла една чаша кръв, когато все още я доставяха от болниците, и тогава само дето не я разкъсаха задето им стои на пътя. Тия вампири бяха по-зле от върколак по пълнолуние надушеха ли нещо живо край себе си.
- Ако Мора разбере ще ме завърже за някое дърво с кучешка купичка за вода. – прошепна полу-гузно Ванеса, и десет секунди по-късно от трапезарията започнаха да се чуват викове. – Как ми се иска само да надникна...
Русокоската хапеше долната си устна и изпъваше врата си възможно най-много, усещаше, как всеки момент ще хукне натам. Не, не, трябваше да се задържи тук.
- А ти? Какво правиш във вампирско време навън? – попита Нами, въпреки че сигурно звучеше сякаш говореше на прозорците, тъй като все още гледаше към тях.

Пп. Супер е поста, мерси, че ми угоди, просто само теб не съм виждала как пишеш хепи И няма проблеми за забавяния, трябва и да се рисува :D
Върнете се в началото Go down
Проф. Търнър
Зам. Директор; ЛиК
avatar

Posts : 1900
Join date : 20.07.2009

За героя
Външен вид: Средна на ръст, стройна. Променена на 23г. Бяла кожа и кърваво червени очи. Косата й е дълга до кръста, пепеляво руса, черна, или бяла... зависи как иска да изглежда.
Допълнително: Пише песни за пиано, обича да се занимава с коли, за предпочитане скъпи и лъскави.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Съб Юни 30, 2012 11:48 pm


Времето над замъка бе изненадващо приятно. Макар и от време на време да се задаваше лек вятър, полюшваше клоните на дърветата в двора и отминаваше толкова тихо, колкото и се беше появил. Птичките сякаш се наговаряха на малки групи и си избираха отделни райони в двора, чиито дървета да накацат и то там да запеят приятните си мелодии. Имаше и по някоя и друга заблудена птичка, която се отклоняваше може би нарочно и избираше прозорците на една от директорките и запяваше някое от своите произведения там. Може и да се надяваше тайно на ръкопляскане, но в повечето случаи получаваше озъбване за дето е прекъснала някоя важна мисъл… И въпреки това визитите по прозорците не бяха рядкост.

Самият двор на замъка бе по-тих и от самият дворец. Всички ученици бяха заети със задачи. Било то с учебни занятия, други летни глупости или просто пилеене на време, замъка никога не пустееше. Е, почти никога.
В градината не бе толкова тихо, колкото в другите места. Какво ?! Да не би да се изненадвате ?! Винаги щом професор Търнър се озовеше някъде, на споменатото място сякаш имаше рояк разбеснели се пчели. Но не и този път. Сега беше сама и всичко беше много по-различно. Да, отново беше бясна на персонала на Нореан, но този път бе зарината до лактите в работа. И то буквално.

От време на време някой лек лъч светлина си пробиваше път между плетеницата от облаци, но в повечето случай поне нямаше ярко слънце, от което всички да се пазят. Това му беше хубавото на Нореан, винаги можеш да разчиташ на безопастните облаци... Е, вярно че понякога те значеха дъжд, но...
Какво прави Елена Търнър в градината, бихте попитали. Ами… работи, би ви отговорила тя.
И все пак нека разясним, че поредният градинар бе занемарил работата си до такава степен, че розите бяха започнали да измират една след друга и това бе главната причина да се намеси Елена.
Усмивка се появяваше на бялото й лице всеки път, щом си спомнеше болката от счупените крайници, изписана на лицето му. След първите няколко часа гласът му бе прегракнал от виковете и му оставаха само сълзите. Да, те я утешаваха съвсем малко, но все пак… Заслужаваше си го, щом като си е позволил да си гледа живота, докато растенията поверени на грижите му, измират бавно.

Точно за това и сега Елена Търнър бе на колене, заровила се в калта. Токовете й бяха захвърлени на алеята, а новите й джинси вероятно нямаше да стават за нищо, след като приключи с градината… Жалко за хилядата долара!
Ръцете й също бяха в лошо състояние. Имаше пръст под ноктите и на някои части от лицето. По носа си например имаше пресни следи от кал, защото се опита да се предпази от яркото слънце, което като чели нарочно наливаше масло в огъня.
Думите, които се изливаха от устата на Търнър не бяха за ушите на никоя уважаваща себе си дама. Ругатните, които раждаше съзнанието можеха да засрамят всеки работник на корабите. Проклинаше съществуването на бившият градинар и роднините му до шестнадесето коляно, в частност от време на време кастреше и себе си задето му бе дала шанс да се изяви. Горките растения, ако не друго, поне щеше да ги върне към живота преди тотално да изпокапят.

- Не мога да повярвам на очите си! – гласът на Вероника привлече вниманието на тъмнокоската. Въпреки, че един кичур се бе измъкнал от набързо, завързаните й коси, Елена успя да съзре колежката си, която скръстила ръце пред себе си се наслаждаваше на гледката. Да, едва ли щеше да види подобно нещо.
- Запомни това, което виждаш, Ника. – вирна нос, въпреки смешната ситуация колежката й. – Няма да го видиш отново.

Заби отново малката мотика в земята и прибави още един камък, към вече оформената купчинка на алеята. Ако вече не се беше погрижила, щеше още сега да премахне градинарчето. И можеше да се закълне, че нещо току-що захапа сто доларовият й маникюр.

_________________

Попитах миналото си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Утре ще си минало...
Попитах бъдещето си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Вчера щеше да си бъдеще...
Настоящето ме хвана за ръка и ме поведе,
защото ме познаваше добре.
Понечих да го попитам, а то сложи пръст на устата ми и каза:
- Ти си! Не спирай...


Dikka's Fan Club
Върнете се в началото Go down
http://norean.vampire-legend.com/index.htm
Проф. Силвър
Директор; Таланти
avatar

Posts : 1811
Join date : 21.04.2009
Age : 27
Location : Варненска локация някаква

За героя
Външен вид: Висока 1,65, стройна, с кожа по-бяла от тази на обикновен вампир. Кафяви очи, тънки устни, сърцевидно лице. Късите й до раменете, прави коси с тъмно червен цвят, стоят винаги завързани на кок на тила й когато работи.
Допълнително: Пръстенът и е с камък Оливин, представлява скелет на гарван, в чиито очи са поместени камъните.
Елемент: Въздух

ПисанеЗаглавие: Re: Градината   Нед Юли 01, 2012 2:16 am

Поредният спокоен ден. Направо започваше да се чувства все едно е изтеглила късата клечка в някаква божествена шега. Искаше й се да има нещо, с което да занимае я главата, я ръцете си, ала уви. Никой от присъстващите не нарушаваше правилата достатъчно, че да я вдъхнови за това с ръцете, а главата й в момента беше насочена единствено към това къде е прибрала мантията си. Имаше намерение да излезе навън а още от второто си раждане беше по-алергична от слънцето дори от петстотин годишен чистокръвен - от ония, дето само да им севтне в краката и се трошат като изгорен лист.

Крачеше по тревата уверено с ниските си обувки в търсене на Елена. Всеки път когато дори малко светлина нахлуеше покрай качулката й съскаше като змия, която е допуснала в територията си плъх. Нищо, че слънце почти нямаше, нищо, че беше почти толкова тъмно колкото по здрач. На нея не й харесваше идеята да е будна по това време, не й харесваше да е навън по това време, и особено не й харесваше гледката пред нея.
- Не мога да повярвам на очите си! - възкликна вампирката при вида на колежката си, потънала цялата в кал, без никаква защита от евентуално разбиване на облачността и вършеща работата на персонала.
- Запомни това, което виждаш, Ника. Няма да го видиш отново.
- Най-искрено се надявам! - прописка отново Вероника, все едно я бяха заляли с вряла вода. - Това е недопустимо, Елена, къде е градинарят?
- Неразположен е, - отвърна чуруликайки Търнър и на червенокоската й стана ясно какво се е случило. Все пак, това беше третият градинар, когото сменят. - Интересно ми е ти обаче какво правиш тук?
"При това маскирана като за Хелоуин" се прочете в очите й, но не го изрече. Изправи се, отметна един кичур коса от челото си, при което остави нова кална следа, и загледа Силвър през свити очи. Беше наясно, че Вероника не би станала толкова рано, при това рискувайки да излиза навън, ако просто й е доскучало и е търсела компания.
- Очаквам обаждане и искам да си тук когато....

Внезапно телефонът знънна. Въпреки разговора на вампирките, прозвуча пронизително, сякаш оскверняваше приятното време и спокойствието им. Ника извади тенекията от джоба си (при което Елена направи физиономия, караше я да го смени с по-нов от години) и веднага след като вдигна включи високоговорителя.
- Слушам.
- Стига де, шефе, няма ли "Добър ден, Бруно", "Как си, Бруно"?
- Говори или ще ти извия врата, Бруно?
- Кхъ, извинявам се - чу се притеснено мъжки глас от другата страна на линията, придружен със силно пращене. Около Нореан нямаше обхват, но въпреки всичко в старата тенекия на Вероника бяха вградени достатъчно боклуци, че да е единствената връзка извън това място по-бърза от интернет. - Има новини и не са добри.
Двете директорки се спогледаха (макар очите на Вероника да бяха скрити някъде в мрака под качулката, Елена все пак горе-долу беше наясно с това къде се намират). Бруно, макар това да не беше истинското му име, никога не спираше да се шегува поне до третата заплаха. Значи този път наистина беше сериозно.

Внимавай какво си пожелаваш, може в крайна сметка да се окаже, че се отказваш от късата си клечка за още по-къса.

_________________

If everything that's new is a lie
It's that same damn morning
And the same damn sky


---
Върнете се в началото Go down
http://dikka.deviantart.com
Проф. Търнър
Зам. Директор; ЛиК
avatar

Posts : 1900
Join date : 20.07.2009

За героя
Външен вид: Средна на ръст, стройна. Променена на 23г. Бяла кожа и кърваво червени очи. Косата й е дълга до кръста, пепеляво руса, черна, или бяла... зависи как иска да изглежда.
Допълнително: Пише песни за пиано, обича да се занимава с коли, за предпочитане скъпи и лъскави.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Градината   Нед Юли 01, 2012 5:34 am

Докато слушаше разговора, от време на време Търнър успяваше да извади още някой бурен или пък камък, забил се в суровата земя, но нито за миг не изпускаше разговора. Когато най-сетне Бруно изля цялата насъбрана информация, двете с Вероника се погледнаха. И двете знаеха, че това ще се случи един ден, но горещо се надяваха да е много след като са съществували. Е, кофти, но не би.

- Това не е хубаво. – оповести червенокоската. Да, така беше. Нищо от чутото преди малко не беше хубаво. Щом това се беше случило. Щом като семейство Рамстън, едно от чистокръвните семейства се бе вдигнало на бунт срещу върколашкият вид… това щеше да доведе след себе си много последствия.

И двете мълчаха. Какво още можеше да им се струпа на главите.
Сякаш за да отговори на въпроса, телефонът на Елена иззвъня с някаква песен, сякаш извадена от последната топ класация. Без да я интересува, че ще остави кални следи по джаджата, тъмнокоската допря телефона до ухото си и се заслуша. Още щом прочете телефонният номер й беше ясно, че новините са лоши. Хвърли бърз поглед към колежката си, гласящ „Започва се”

- Да ?! – бе единственото, което каза. След това просто слушаше и мълчеше. Вероника чуваше какво се казва в слушалката. И как нямаше. Доносникът не просто говореше, а крещеше… и след това изведнъж връзката прекъсна. Поне бе успял да предаде всичко важно. Чу се шумолене и връзката напълно прекъсна.
Двете директорки се погледнаха и за първи път от толкова години насам не знаеха какво да предприемат.

Елена отдавна вече не се занимаваше с розите. Тук имаше далеч по-важни задължения. Тук не ставаше въпрос за живота на розите, а за този на видовете.
- Какво ще правим ?! – първа проговори Силвър. Явно се беше окопитила по-бързо. – Мислиш ли да…
- Не. – прекъсна я още преди да е завършила мисълта си. – Не мисля да известяваме учениците още. Поне докато разберем какво е станало. Ако наистина са призовали Настя…
- …Тогава всички сме прецакани… - завърши вместо нея червенокоската. И беше права. Ако подозренията им се потвърдяха и най-проклетата вещица можеше да бъде призована, тогава… не се знаеше на какво е способна.

Тишината сякаш се бе настанила най-спокойно. Въпреки, че в главите на двете директорки в момента кръжаха хиляди мисли и двете се бяха умълчали, неприсъщо за тях. Какво щяха да правят ?! Как да кажат на учениците, че най-опасната вещица е отново на свобода ?! Как да опазят Нореан непокътнат ?!
Хиляди неща настояваха да бъдат свършени. А колко работа ги чакаше… знаеха само двете. За сега…

_________________

Попитах миналото си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Утре ще си минало...
Попитах бъдещето си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Вчера щеше да си бъдеще...
Настоящето ме хвана за ръка и ме поведе,
защото ме познаваше добре.
Понечих да го попитам, а то сложи пръст на устата ми и каза:
- Ти си! Не спирай...


Dikka's Fan Club
Върнете се в началото Go down
http://norean.vampire-legend.com/index.htm
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Градината   

Върнете се в началото Go down
 
Градината
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Архив - преди промняната-
Идете на: