ИндексДобре дошли!Въпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Вътрешният двор

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Сря Юли 25, 2012 12:47 am

Беше сиво. Вярно, че все още виждаше цветовете около себе си, но не ги осъзнаваше като такива. Бяха й някак чужди, нереални. Фалшиви. Зеленото не беше истински зелено, небето не беше наистина синьо, дори ръцете й сякаш не бяха това, което са обикновено. Бяха сиви, както и всичко наоколо й.
Всичко беше изгубило живота в себе си.

Кап.

Не знаеха какво точно става, но бяха научили достатъчно, че да се притесняват. А на Ванеса само й дайте да се притеснява - момичето просто е родено за такава роля. Все пак очаквах нещо повече - писъци, панически бяг, опити да се измъкне от училището... Но тя не направи нищо такова. Вместо това стана сива и безлична, спря да я вълнува почти всичко. Дори еленът й не можеше да я разведри, Уолънс пък се беше отказал да се занимава с безцветната й персона преди дни и беше отлетял на юг с надеждата да изпие един-два коктейла преди края на света.
Края на света.
Звучи неистинско, измислено и нереално. Звучи така, сякаш някой иска да запълва ефирно време и решава, че не е толкова зле да тормози населението с масова параноя.

Кап. Кап.

Реалността обаче обикновено е такава. Неистинска. Изглежда ти като изрисувана от художник, когато всъщност е просто разлята кофа с боя, или обратното. Никога не знаеш на какво да се довериш, а когато нещо, с което си се шегувал милион пъти наистина започне да се случва, не знаеш къде си попаднал. Чувстваш се... Чувстваш се...
- Предаден.

Думите едва се откъснаха от напуканите й устни. Облиза ги, но без резултат. Косата й падаше пред очите на кичури, заплетена и зарязана на произвола на съдбата. Беше прегърнала себе си, облечена в най-широкия си зелен пуловер, който я караше да изглежда почти анорексична. Сякаш не си е на мястото. Краката й излизаха изпод него в някакви стари дънки и изглеждаха почти нормални, докато не се скриеха в ужасно големи ботуши. Връзките й бяха развързани и бяха натежали от цялата вода, която бяха попили.
Пръстите на Джон се свиха и ги усети върху кожата си през пуловера. Ноктите й бяха начупени, нелакирани. Имаше тъмни кръгове под очите и като цяло от далеч приличаше на изпусната от лудницата.
- А не сме ли всички такива сега...

Кап.

Стоеше на прага към двора и наблюдаваше пороя с невиждащи очи. Почти не беше останало сухо място, не беше спирало да вали от сутринта. Кой знае колко още щеше да продължи, кой знае колко още стаи щяха да се наводнят. Със сигурност нейното легло вече беше необитаемо, тъй като прозорците се бяха отворили посред нощ и цялата спалня беше отцепена. Спяха по диваните в общата стая...
Не знаеха какво ги очаква утре. Не можеха да избягат. Нямаше какво да направят в Нореан за да помогнат. Чувстваше се като птичка в клетка, чувстваше го по-ясно от всякога.
И тогава, когато всичко й изглеждаше сиво, забеляза да приближава нещо. Някой, в когото все още се откриваше поне капка боя...
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Сря Юли 25, 2012 1:27 am

За пръв път от много време Витория Лайт разбра какво е да живееш ден за ден... секунда за секунда. До сега приемаше всичко за даденост. Мислеше, че като вампир щеше да живее вечно. Прекарваше времето си, мислейки за повърхностни неща.
Тя беше повърхностна!!

Не оставяше никой да узнае каква е всъщност. Не си позволяваше да се привърже към никого.. от чист егоизъм. Затова и нямаше приятели. Или поне истински. И когато най - накрая го осъзна, нямаше какво да направи по въпроса. Нямаше на кого да каже "Обичам те". Всички пропиляни дни... бяха пропиляни. И никой не можеше да ги върне.
А сега всички бяха улисани в своите проблеми и тя ... отново беше сама. Нямаше си никой. Дори гласчето в главата й - онова така наречено "второ аз" беше изчезнало. Беше се скрило, треперещо от страх, скътано някъде дълбоко в сърцето на Вит.

Страх...

Лайт вече беше забравила да се страхува. Не знаеше как се прави. Имаше мигове на моментна паника. Но тя беше главно съсредоточена върху това как дъжда ще й размаже грима и косата й ще се накъдри.
И точно защото беше забравила да се страхува.. сега спря да чувства изобщо. Беше сама.. и щеше да си остане сама.
Вървеше под дъжда, без капка грим, с чорлава и уникално мокра коса, подгизнали маратонки, дънки и суитчер... голям, широк суитчер. Нямаше кой да я види или по -точно да я забележи. Но и на нея не й пукаше вече.
Мислеше... Не, тя не мислеше. Нямаше за какво да мисли.
Всичко й се струваше като пред свършен факт.

Краят на света!

Какво можеше да каже или направи?
Нищо. Тя дори не знаеше нищо по въпроса. Думите "апокалипсис" се бяха забили в съзнанието й и кънтяха натрапчиво. Тя нямаше волята да се бори.
Влачеше крака из вътрешният двор на Нореан, забила поглед в мократа трева. Дори надеждата вече й се струваше излишна.
Вдигна поглед към небето, където проблясна светкавица.
- Защо? - прошепна, но въпросът й увисна неотговорен в празното пространство.
Или не напълно неотговорен.
- Защото си го заслужаваме.
Познат глас. Глас, който беше като спасително въже, хвърлено на удавник, някаква нова, последна, почти умираща надежда.
Беше Джон. С нея бяха... едва ли не... врагове. Лайт потръпна при мисълта. Не искаше врагове. По - скоро нещо като опрощение, като ще умира, поне да си умре спокойна, с чиста съвест. Щом нямаше приятели, не искаше да има и врагове.
Вместо някоя захапка, с която би се обърнала към Ванеса, Вит замълча. Седна на мократа трева до върколачката и както никога досега тя подпря глава на рамото на Синклеър. Без думи. Без чувства. Само жест на беззащитност.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Сря Юли 25, 2012 1:43 am

Беше като глътка свеж въздух в задушна стая. Още като я видя там, в далечината, да приближава, Джон се почувства някак... Като у дома.
Върколачката беше прекарала повече време в Нореан от колкото останалите. Нямаше желание да се учи бързо, протакаше и го правеше главно защото знаеше, че може. Няма за къде да бързаш като си почти безсмъртен, нали? Имаше време за всичко, или поне така мислеше. Обаче протакането води до това хората около теб да се сменят, а ти да оставаш на същото място. Като закован върху невидима дъска, която е закована върху невидим потъващ кораб.
Но на тази дъска винаги имаше още някого. Това не беше семейството, за което Синклеър дори не искаше да си спомня, че някога е съществувало. Не беше ръководителят й, от когото се страхуваше повече от колкото се страхува да я затворят в мазе пълно с прегладнели плъхове. Дори не беше върколак! Беше вампир.
Миришещ странно, блед, неспособен да се радва на дневната светлина, която Джон така обичаше, вампир.
С Витория дори не бяха кой знае колко близки, все се дразнеха, все си въртяха очи и Джон помнеше поне два-три случая, в които й се е искало да й скочи и да й откъсне някой крайник. Памет слаба и неверна, не помнеше дали не го е направила наистина в крайна сметка, но смяташе, че щом все още е цяла и Мора не е откъснал нищо от нея в замяна, значи може би е разигравала случката само в главата си.
Въпреки разприте обаче, въпреки всичко онова, което я караше да се мръщи обикновено, точно в този момент познатото лице й подейства... Успокояващо. Сякаш й върна малко от палитрата, макар все още всичко да й се струваше твърде бледо и призрачно. Но това нямаше значение. Нейното странно, вампирско, най-близко до приятел тук същество, се беше появило от нищото. При това, ако трябва да сме честни...
- На какво се смееш?
Лайт се надигна леко за да погледне Джон в очите, свъсила осъдително вежди, но нямаше как да срещне погледа й, защото очите на върколачката бяха здраво стиснати. Обикновено така става когато човек се смее с цяло гърло.
- Аз... Аз, просто... Не, не, не...!
Все едно всичко се изливаше от нея, при това по най-неподходящия начин в най-неподходящия момент. Преви се на две и зарови лице в коленете си, продължавайки да се смее и едновременно с това да плаче, незнайно дали от небивалата й моментна радост или от предишната сивота. Сякаш всичко се беше превърнало в каша и беше решило, че не му стига мястото в телцето на Ванеса.
- Ванеса Синклеър, ти си луда.
- О, не сме ли всички! - вдигна ръце към небето Джон, игнорирайки осъдителния тон на Витория. Пое си дълбоко въздух и въздъхна, избърсвайки капките по бузите си, след което на лицето й застина една уморена усмивка и се извъртя към вампирката. - Просто не съм очаквала, че някога ще те видя в по-лошо състояние от мен.
Русокоската огледа Витория от главата до петите, и макар да не го желаеше, не успя да се спре да се разсмее отново.


Последната промяна е направена от Ванеса Синклеър на Чет Юли 26, 2012 3:09 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Сря Юли 25, 2012 2:13 am

Не, не е нормално да се хилиш като откачалка при положение, че идва края на света. Особено когато няма явна причина да го правиш. Но пък Ванеса не беше от най - нормалните и Лайт отдавна се беше убедила в това. Така че, предполагам, й беше простено.
- Просто не съм очаквала, че някога ще те видя в по-лошо състояние от мен. - обоснова се през сълзи Джон.

МОЛЯЯ??!!??

Всичко онова, което плещих досега отностно непукизма на Вит и как вече не й пукаше как изглежда и бля - бля, внезапно се превърнаха в празни приказки. Веждите на Лайт се стрелнаха високо нагоре. После за момент тя сведе поглед и се огледа. Огледа и Ванеса, която старателно продължаваше да се смее. Погледна отново към себе си... И накрая вместо да стане и да остави Синклеър без някой крайник, да я провокира да се трансформира и да се вкарат в някой филм с всички онези професори, които и без това си имаха достатъчно проблеми... Лайт се разсмя.
*А аз очаквах да хукнеш да се преобличаш!* разнесе се тихо гласче някъде из главата на Вит. Беше като ехо, съвсем съвсем незабележимо. А и самата русокоска не го овенче с внимание. Но малкото "второ аз" може би виждаше светлина в тунела... жалко, че Витория не я виждаше.
Искрен смях. Смееше се така както никога досега. Никога.Нямаше вече пред кого да се преструва, всички карти бяха на масата. Смехът им така звънък и прекрасен, звучеше като песен в собствените й уши. Беше като лъч светлина в предстоящата буря. Малък лъч, но достатъчен, за да създаде дъга.
Ванеса беше права. Никога не си беше позволявала да изглежда така занемарена, но и този ден настъпи. И какво пък, нали всички разправят как не е важна външната,а вътрешната красота. Нямаше как да се издокара и когато всички мрънкат: "Ще умрем", Лайт да вика: " Бога миии.. гримът миии"
- И аз се радвам да те видя Джон! - изплези се като малко дете Вити, когато все пак се поуспокои малко.
Обви с ръце коленете си, макар че не чувстваше студ.
Тъга отново покри лицето й.
- Айде деее, не е чаак толкова зле - смънка Лайт - Аз съм хубава и без грим и високи токчета - вирна чипото си носле тя.
Ванеса я гледаше подозрително. Невярващо, почти подигравателно. И после отново избухна в смях.
Някога Вити мислеше, че приятелството между вампир и върколак е напълно невъзможно. И то само защото Джон ясно й го показа. Но сега. Сега тя й беше всичко. Дори да мълчаха, дори този всичкият този смях да липсваше, Вити пак щеше да се чувства добре. Само присъствието на Синклеър й беше достатъчно. Искаше да я задържи възможно най - дълго до себе си. Защото имаше чувството, че сама няма да издържи...
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Чет Юли 26, 2012 1:14 am

Звучеше някак... неестествено. Не на място. И въпреки това, някак вълшебно. Все едно да затвориш канарче в хладилник и да слушаш отвън. Знаеш, че до няколко минути ще е мъртво, но междувременно е някак магическо да слушаш как пее от другата страна на вратата.
Да, жестоко е. Но светът е такъв, вълшебствата му също.
- Не ви е срам, - изсъска някаква върколачка, която мина покрай тях. Тичаше, за да не се мокри, но въпреки това успя да се забави достатъчно, че да я чуят. След това се скри дълбоко в мрачните коридори на замъка. Напоследък нямаше кой да пали всички свещи и свещници и все едно живееха в тъмница.
Момичетата се спогледаха и се захилиха отново, но този път за по-кратко. И някак по... Гузно. Бяха наясно, и двете, че колкото и освобождаващо да беше, това не беше моментът за смях и веселие. Или пък... Не беше ли точно обратното? Дори и да трябваше да действа максимата "купон до зори, че може и да не дойдат", никой нямаше сили да живее по нея сега. Чуждото нещастие някак изсмукваше желанието за каквото и да е било.
Пък и някак просто не пасваше на картинката. Който го е измислил онова изречение никога не е бил наистина на прага на това всичко, което познава, да спре да съществува.
- Ти имаш ли срам, Джон?
- Хм, ще проверя и ще ти кажа.
И с това краткия им разговор някак... Прекъсна. Сякаш беше просто капка, която стигна до крайната си дестинация - локва, и пльосна там. Трябваше им нова капка. На Ванеса й трябваше нова капка.
Колкото и нереално да й звучеше, и макар да беше сигурна, че преди няколко седмици би се изсмяла в лицето на тоя, който й подхвърлеше такава идея, на нея наистина й беше приятно Витория да е там. Напоследък я чувстваше като част от същото цяло, от което беше част и тя, и това изобщо не й се нравеше на някакво повърхностно ниво. Струваше й се твърде извън отношението, с което беше свикнала. Сякаш изведнъж трябваше да захвърли три-четири години на вятъра и да пренапише историята, за да пасва на това усещане. Обаче може би нямаше и да се наложи. Кой ще тръгне да пише малко преди всичко да изчезне?
Небето беше потъмняло преди часове и от облаците не се виждаха нито звездите, нито луната. Имаше още време до трансформацията, луната дори не беше стигнала половината си, знаеше го. Усещаше го, по-скоро. Тия усещания й помагаха до някъде да си го представи, да види...
- Какво толкова гледаш там? - извърна поглед Витория, първо към сивото, дори на тъмния фон, небе, после към лицето на Джон, която леко се усмихваше. И после обратно.
- Луната.
Лайт изсумтя.
- Луната не се вижда, лудо и определено изглеждащо по-зле от мен момиче.
Ето. Нещо наистина не беше наред, защото на Синклеър дори не й скимна да отвърне с "Ще ти се" и да започне нов спор.
- Вижда се, само че не като я гледаш, - и все така усмихната, Синклеър затвори очи, все още насочени нагоре. - За вас не знам, но ние го усещаме. То е като... Като шепот. Сякаш ме гали и знам точно с колко пръста...
На страните й още се виждаха следи от сълзи, но бяха изсъхнали. Едва видими. Косата й беше паднала назад, разкривайки лицето й. Бледо, отслабнало, но въпреки всичко... Как го казваха преди, хубавко? Вдиша дълбоко и усети мирис на мокра трева. Чувстваше като грях да се наслаждава на момента, но въпреки това го правеше. И мисълта, че може би виновна беше вампирската компания, някак вече не я тревожеше толкова. Стига да можеше да задържи това усещане на спокойствие още няколко секунди, би приела всичко.


Последната промяна е направена от Ванеса Синклеър на Чет Юли 26, 2012 3:08 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Чет Юли 26, 2012 2:22 am

Небето беше мрачно, навъсено, толкова различно от обикновено. Не, луната я нямаше, но Джон я виждаше и с това си умение изумяваше вампирката. Изкриви врат и отправи взор към недосегаемото, към невидимото.
- Погледни отвъд това, което виждаш! - прошепна Вит и затвори очи, опитвайки се да усети нещо.
Тя искаше да почувства присъствието на нещо, което беше зад отблъскващата сивота, да намери цвят в пейзажа. А ако не намереше, тя сама щеше да прибави с малката си четчица за боички.

Празнота. И нищо друго.

Лайт отвори очи и погледна към Ванеса, която още се наслаждаваше на мига спокойствие.
Как ли се чувстваше тя? Какво имаше в нейната луда главица? Как тя гледаше на всичкият този "край на света"? Нямаше отговор на тези въпроси, които бяха единствената по - копнкретна мисъл вяснала се из съзнанието й. Но леката усмивка грееща на лицето на Джон я караше да се почувства... някак сигурна.. като у дома си.
И празнотата малко по малко започваше да се запълва, да придобива смисъл.
Витория затвори очи отново. Дори смръщи леко вежди, докато се напъваше да усети нещо.
" Хайде усети го, можеш, трябва да има нещо, за което да се хванеш." насърчаваше се мислено, но още присъстваше колебание. Едно такова сиво, дразнещо и натрапчиво. Колебание, чието място не беше там. Но го имаше. И то я разяждаше отвътре, бъркаше й в червата, връзваше ги на фльонга, и щото не му стигаше, ги подпалваше с факла накрая.

"Ами ако просто няма за какво да се хванеш???"

И тогава като гръм от ясно небе, като неочакван шамар забит в лицето й, като натрапчивия звън на сутрешната аларма, тя усети.
Беше като пърхане на пеперуда, като тиха мелодия, като галене с перо от ангелски криле... беше като магия.
- Бога ми! - почти извика Лайт, отваряйки рязко очи. Дишаше учестено, на моменти изобщо не дишаше, в погледа й се четеше неразбиране.
- Какво, какво стана, добре ли си? - опули се Ванеса, оказвайки съпричасност, с която Вит никога не би предположила, че ще се обърне към нея.
Сякаш й пукаше. За тази вмирисана, парцалива вампирка.
- Аз... аз мисля, че толкова много исках да .. чувствам, че чак си повярвах, че има начин. - засмя се сама на себе си, клатейки глава.
Тя беше мъртва, а сега щеше да умре за втори път, как изобщо можеше да й мине през русата тиква нещо подобно?
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Чет Юли 26, 2012 3:02 am

Е, това беше. Довиждане, прекрасен момент.
- Витория Лайт, не е смешно да се паникьосваш за глупости в такъв момент, - свъси се Джон и клатейки глава се извърна настрани.
Почти не й пролича, че всънщност реално се беше стреснала. За вампир. Беше се уплашила да не би на вампир да му е зле. Едва забележимо въздъхна и изпъна ръка напред, наблюдавайки как капките се разбиват в кожата й.
Нямаше чиста неприязън между видовете. Поне в Нореан де. Случваха се сбивания, но не толкова често, че да се нарече „война”. Все нещо им влизаше в главите. Осъзнаваха, че няма смисъл да се избиват, тъй като и двата вида са на подобна тепсия върху маса, на която няма място за повече кървища. Опитваха се, стараеха истински да живеят мирно и тихо. Това обаче изобщо не означаваше, че наистина не си пречат.
Въпреки че се стараеха да слушат логиката, първичното също беше фактор. При това сякаш по-голям. Просто на някакво неосъзнато, подсъзнателно, едва ли не още молекулярно ниво – там, където дори и да искаха нямаха как да го изкоренят, те се ненавиждаха. Не искаха да са в една стая, не искаха да си се усмихват, не искаха да си задържат вратата, когато някой тича към нея отдалеч. Искаха да се зъбят едни на други, искаха да се обиждат, искаха да си издират очите едни други крещейки заклинания. Това беше в природата им.
Потулваха го успешно, защото бяха цивилизовани. Защото носеха дрехи и знаеха смисъла на думата „орнаментиран”.
- Боже, Джон, в това което си мислиш няма никакъв смисъл.
Да, супер, сега и очилатия откачалник се намеси. Русокоската го игнорира и той се изпари, нямаше достатъчно сили за да го поддържа цял дълго време. Харесваха си му коктейлите.
Витория постоя известно време леко встрани от Джон, след което сякаш се осъзна и се взе в ръце. Поизправи се, опита се да избърше мръсотията от ръцете си, полепнала по дланите й когато залитна от „магията” и ги доизчисти в панталона си, уж тайно.
- Както и да е, беше глупаво.
Засили се да стане и да си тръгне, тъй като Ванеса дори не я поглеждаше, но върколачката я изпревари.
- Не е глупаво, а красиво.
Не беше много, но достатъчно за да я спре. А Синклеър искаше да я спре. Беше неестествено и противомолекулярно, но го искаше. И защото почувства, че това не е достатъчно, от устата й продължиха да излизат думи, които дори не осмисляше. Само за да остане.
- Явно и вие го можете, не знаех. Сигурно и ти не си знаела, за вида ви не е важно да знае в каква фаза е луната. Нормално е да се изненадаш. Предполагам...
Дали беше достатъчно? Дали изобщо имаше смисъл в това, което каза? Знаеше само, че почти не усещаше капките върху вече мократа си ръка защото цялото й внимание беше впрегнато в това да усети... Нещо. Едва ли не се опитваше да чуе дали мускулите й се напрягат достатъчно, че да означава, че става.
Науката да върви по дяволите. Молекулите си изпяха песента.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Чет Юли 26, 2012 4:19 pm

Пърата дума, която заплува пред очите на Лайт беше "глупости" И въпреки, че мразя да използвам повторения, когато разказвам нещо, сега ще направя точно това.
ъ да.
Глупости. Всяка дума, която излизаше от устата на Джон можеше да се дефинира като пълна простотия. Глупости. Но погледът й беше така чист и искрен и с всичките тези глупости сякаш искаше да я задържи.
Не е глупаво, а красиво...
Мммда глупости!
Но все пак думите отекваха в съзнанието на Вит като истинска мелодия. Звучаха си, повтаряха си се, извиваха си се по различни начини и се запечатваха многократно, за да са сигурни, че Витория няма да ги забрави. И извикваха спомени свързани с върколачката - библиотеката и запознанството им, балът, мишката. Винаги имаше нещо вълнуващо, което да й се случи, когато беше в нейната компания. Дори сега очакваше да я удари някой гръм и да стане нещо лудо и малоумно, непланирано, повдигащо адреналина.
Дааа... глупости. Но извиращи от сърцето на Ванеса... предполагам. Витория премигна учудено и седна обратно където си беше досега.
Погледна ноктите си, все още дълги, леко изпочупени, с излющен червен лак.
- Глупаво беше - ухили се Лайт, прокарвайки въпросните нокти през косата си - Но благодаря все пак.
Джон най - накрая отпусна мускулите си и избърса леко припряно дъждовната вода от ръцете си.
- Знаеш ли? - сви рамене Вит - мислих си, че не ме харесваш - каза тихичко, някак невинно и доста плахо.
Обикновено си служеше с по - остри думи и говореше с превъзходство. Със самочувствие.
Лайт наистина беше останала с такова впечатление. Спречкванията между върколак и вампир си бяха напълно естествени и си беше напълно в реда на нещата да се джафкат непрекъснато и дори да се мразят.
Какво можеше да каже за себе си? Ами не, тя определено не мразеше Джон! Каквото и да говореше, още от самото й превръщане, тя беше тръгнала с нагласата, че вампир и върколак могат да бъдат приятели. И сега, сякаш отново й се прииска да го докаже... на себе си, да го докаже на Джон, която беше твърдо убедена в противното, непреклонна и можеше да спори по тази тема с дни. Или поне преди.
Ванеса се обгърна с ръце и зарея поглед в пространството. Неловкото мълчание, което последва беше напълно предвидимо. Сякаш Синклеър обмисляше думите, които щеше да произнесе. Сякаш си събираше мислите, за да закърпи някакво по възможност свястно изречение.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   Чет Юли 26, 2012 11:02 pm

Бум!

Обикновено така описват експлозиите. Дори и в комиксите - едно най-простичко, обикновено "бум". Е да, там поне има визуални ефекти - оранжево/жълтакаво петно по средата на страницата и тичащи наоколо хора. Но дори това не е достатъчно. Нищо не е достатъчно да опише експлозията, която се беше наместила кротко в главата на Джон.
- Мислих си, че не ме харесваш.

Както казах - бум.

Зениците на Синклеър се разшириха все едно беше свръхдозирала със захарни кексчета. Изведнъж всичките й мускули се напрегнаха, готови за бягството, което се въртеше като идея в главата й. Дори усещаше как леко потреперва. Твърде, твърде много стрес за едно такова малко, бледо, отпуснато телце, поставено в лош и сив свят. Беше на косъм от това да се превърне във вълк неконтролирано, нещо, което не й се беше случвало от години. И какво предизвика всичко това?
Хайде, Джон, замисли се, сигурна съм, че ти е на върха на езика.
Трябваше да си признае, че не я мрази.

Ох, да, това беше като да удари самата себе си под кръста и после да си се извини.
Тя... Тя не харесваше вампирите. Ок? Още с влизането си в Нореан беше решила, че може да се справи с това, все пак беше непредубедена, не беше срещала такова същество преди. Но нещата много бързо се извъртяха и онова подсъзнателно човече я загложди твърде сериозно. Беше на мнение, че няма нужда да се бият, но няма нужда и да стоят в една стая. Колкото по-далече, толкова по-добре. И отказваше да признае дори пред себе си... А може би най-вече пред себе си, че се е привързала толкова силно именно към един от тях. Към вампир.
Звучеше като... Не зная, звучеше й мръсно. Сякаш предаваше вида си. Не, за бога, не защото по принцип приема приятелство с такъв, това го виждаше всеки ден и у Мора и Силвър които сякаш щяха да се избият, но въпреки това никога не го правеха, двамата души, които я респектираха най-силно. И покрай тях що-годе приемаше идеята и не се чувстваше толкова зле.
Проблемът й беше, че май... Само може би, евентуално имаше вероятност, все някаква, в това привързване да има малко... повече.

- Знаеш ли, когато се мълчи толкова дълго обикновено отговорът е "Да, не те харесвам, но се чудя как да го кажа деликатно", - изсмя се тихо и нерадостно Лайт и пак се засили да стане.
- Чакай, за бога, стига си ставала и сядала. Мисля, - отсече Джон, хващайки Витория за лакътя и връщайки я на земята. - Но не това. Просто... Формулирам. Чакай.
Гледаше я право в очите. В тъмните като въглени очи, които гледаха право в нейните. Приличаха си, заради косата и така нататък, до някъде, но очите на Джон винаги изглеждаха на хората студени и празни. И една предателска мисъл се плъзна в съзнанието й - дали и тя мисли така?
- Така, - пое си въздух Джон и извъртя изчервеното си лице настрани. - Не те... В смисъл, не е като да не те харесвам. Не смятам, че вампир и върколак... Нали разбираш, не е особено... В смисъл...
- Нали каза, че формулираш? - повдигна една вежда Лайт и върколачката скочи на крака, прегръщайки себе си и извръщайки се къл Лайт. В очите й се виждаше следа от влага, сякаш от усилието да каже това, което мисли, се разпадаше. Току що беше осъзнала, че не май не вярва наистина в онова, в което обикновено се стараеше да вярва, влезте й в положението.
- Харесвам те, ясно - процеди през зъби и се извъртя на пети към дъжда. - Повече, от колкото би следвало. А ти си вампир. И не е редно. Изобщо, ама изобщо не е редно, това е... Това е като предателство. Все едно се отказвам от вида си, все едно... Аз... Как се формулира такова нещо! Изобщо, аз... Толкова време се убеждавах, че няма начин да... И сега... Всичките тия глупости с бедствия и края на... Аз... Не знам в какво вече да... Ъгх!

И тогава се случиха две неща които не се бяха случвали от години. Първо - Ванеса Джон Синклеър пелтечеше както през първата си година в училището. Навик, от който предишната й ръководителка я беше отучила защото я побъркваше. И второ - Ванеса Джон Синклеър избухна и се превърна в кълбо от козина, а наоколо се разхвърчаха парцали. Ядоса се на себе си и изръмжа срещу дъжда, след което хукна във вътрешността на училището, в онези мрачни и неприветливи коридори. Минавайки покрай вампирката само й хвърли един поглед, след което се затича с всичка сила. Изобщо не знаеше къде отива, беше логично да се върне в спалните, да се успокои, да си върне вида и да се облече. Обаче не беше сигурна какво трябва да направи след това, затова тръгна в обратната посока, към двора, към дърветата. Точно като куче, което следва само инстинктите си.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Вътрешният двор   Пет Юли 27, 2012 12:11 am

Витория стоеше втренчено в изчезващата вълча фигура. Не можеше да осмисли случващото се. Да го асимилира. Не разбираше.

Какво по дяволите направи Лайт??? - изкрещя мислено тя.

Машинално, почти неосъзнато тя се изправи и хукна с пълна сила след кремавия вълк.
Три секунди по - късно се закова на място.
Ъмм дрехи глупаче! Как ще говориш с Джон докато е във вълча форма?
С рязък обратен завой и все така с адска скорост тя хукна към общата стая на вампирите и взе първите й попаднали дрехи. Да речем че, бяха някакви стари протъркани дънки и широк суитчер подобен, на този, с който беше облечена в момента. В бързината не обърна голямо внимание. Не обръщаше внимание и на другите наплашени вампири, които шепнеха нещо зад гърба й. Беше една луда в техните очи. Мокра до кости, носеща дрехи.. на кой би могла да носи дрехи освен на върколак. Усещаше клюкарските им погледи заковани в гърба й. Подиграветелните нотки в констатациите им бяха натрапчиви.
Дали й пукаше? Не, определено не. Нямаше да остави отношенията си с Джон така. Дори да предаваше вида си. Беше долно.. но тя го чувстваше .. правилно. Чувстваше я близка... дори прекалено.

Върна се обратно под дъжда. Усещаше върколашката миризма въпреки него. Следваше прясната следа докато не намери, това което търсеше.
Вълкът беше легнал под едно дърво, тъжно опрял муцунката в лапите си.
Когато я видя, Джон измести поглед, но не помръдна от мястото си. Имаше привилегията да не може да й отговаря. А в момента Лайт можеше да я затрупа с въпроси.
- Ейй! - сви вежди тъжно вампирката, настанявайки се отново до вълка.
Синклеър извърна голямата си глава на другата страна.
На Вит й стана кофти. Не знаеше какво да каже или направи. А тя беше виновна за ситуацията, в която се намираха сега.

- Извинявай. Не исках.. да те ядосам - измрънка тя. - Тоест аз.. аз оценявам всичко което каза. И .. искам да знаеш.. че при мен не е различно.. Тоест аз винаги съм мислила, че няма да се спогодя с върколак. А и ти никога не си била предразположена към мен. А и.. напълно те разбирам. Аз съм в същото положение като твоето.. Аз също... предавам...... вампирите...

Лайт млъкна. Почти се задъха от всичкото това говорене на празни приказки. Но беше длъжна да ги каже, да се освобиди от.. товара, който мъкнеше. Олекна й. Очевидно параноята на Джон се предаваше и върху нея. Беше заразно точно както лигнята. И тя не можеше да го спре.
Голямата вълча глава се обърна и тъжните, някак влажни очи на Джон се впиха изучавайки изражението на русокоската.
- Ъммм... донесох ти дрехи! - нервно промърмори Вит и подаде леко намокрените дрехи на Джон.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Вътрешният двор   

Върнете се в началото Go down
 
Вътрешният двор
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Архив - преди промняната-
Идете на: