ИндексДобре дошли!Въпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Полянката в гората

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Катнисс де ЛаЛуне
Второкурсник


Posts : 8
Join date : 27.11.2011

За героя
Външен вид:
Допълнително:
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Чет Яну 05, 2012 8:15 am

Лъчите на залязващото слънце галеха лицето й, давайки й една последна ласка преди да се скрият, звуковете на гората я приветстваха дружелюбно навсякъде, където отидеше, а хилядите миризми, които различаваше новият й, подобрен нюх замайваха главата й. Гъстите й, тъмни коси, които тя бе пуснала свободно да се спускат върху широкия й идиански костюм и които бе хванала само с една лента, украсена с пера, обрамчваха лицето й, украсено с ловните цветове на нейното племе. Лека като перце, краката обути в меки мокасини тихо стъпваха по зелената трева, а наведеното й напред тяло приличаше на хищник, търсещ плачка. Всъщност, защо приличаше? Нима тя не бе точно това, с този лък и кочан стрели и нож, пъхнат в ръчно плетения й многоцветен колан?
Уловът й за деня не бе особено голям, но щеше да й стигне за храна, пък и щяха и да и останат няколко животинки, които се надяваше да обмени за платове, за да си ушие дрехи и сега тя искаше да се наслади на заслужената си почивка. Тя остави сухите клони, които бе събрала посредата на една малка поляна, която току-що бе открила и след като ги запали и веселите пламъци лумнаха нагоре, сякаш стараейки се да лизнат вече тъмното небе, тя затвори очи и започна церемонно да приготвя храната си, повтаряйки изработените до съвършенство плавни движения, забързвайки ритъма, пренасяйки се напълно назад във времето, представяйки си, че с баща й и ловната им трупа те приготвяха вечерята - нещо изключително рядко тъй като жените бяха домакините и случващо се единствено повреме на дълъг похот. Тя обожаваше онези вечери, танците, смеха, историите, заспиването на открито небе, под приятното пращене на огъня.
Но ритуала свърши и Гейл бавно се отпусна върху тревата. Магията и спомените се бяха изпарили заедно с последната дума на песента и подмамена от прекрасната миризма тя отвори очи, мислейки да започне да яде, когато видя, че имаше гости. Един мъж, който си играеше с ръчно изработения й нож и едно момиче, което гладно гледаше храната, макар че миризмата й потвърждаваше, че е вампир и че нямаше нужда от храна, не и такава.
Реакциите й бяха мигновени. След секунди една стрела бе насочена към сърцето на мъжа и Катнисс изсъска през зъби:
- Какво правиш ти, о, бледолики странико с ножа на Гейл да ЛаЛуне, Дъщеря на Вожда, Избрана от Духовете-Вълци? Какво търсиш с бледоликата си спътница на моята трапеза?
Върнете се в началото Go down
Проф. Моридин
Преподавател по Бойни Изкуства
avatar

Posts : 8
Join date : 03.01.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Чет Яну 05, 2012 9:36 am

Смях? По-скоро кикот се откъсна от плътните, до преди миг стиснати в права линия, светли устни на Рейра и на лицето й се изписа плавна и едва забележима усмивка. Беше толкова странна и забавна. Рядко нещо привличаше вниманието й, както момичето пред нея, а дрехите движенията, начинът, по който говореше просто гъделичкаха любопитството й. Този гаден червей гърчещ се в стомаха й се затягаше с всеки поглед описващ странната вълчица стояща пред нея. Просто прекрасно! Още едно от много неща, които не понасяше в себе си, но пък упорито си налагаше да се примири. Отново нещо непосилно за младата вампирка.
Ръката на Рейра внимателно описваше дължината на стрелата едва заигравайки пръсти около острието, а погледа й следеше всяка ответна реакция.
-О, я стига! И двете знаем, че няма да го застреляш. Стиска ли ти?- Ето отново голямата уста в действие. Може би наистина й стискаше, но факта, че металът на следваше нейната плът спомагаше от части достатъчно острият й език.
Очите на мъжът застанал за сантиметри от нея се разшириха и изражението му придоби вид на човек почти положил главата си под гилотината. Сякаш казваше „Ти ебаваш ли се с мен?” как ли щеше да изглежда ако знаеше, че на Рей ни най-малко не и пука за него в този момент, когато си имаше нещо малко по-интересно за заиграване.
-Хайде, хайде! Случайно те видяхме,по дяволите. Просто ни стана интересно. И обещаваме да не те ядем, честна вампирска.
Честност? На печелившите честито. Откри се още едно нещо, за което азиатката не даваше и пукната пара и можеше да накара човек да се задави с искреността си. И все пак беше същинско чудо фактът, че този пък ни най-малко не лъжеше.
Преди още да си го бе помислила, а умът й все още сечеше като бръснач, дланта й стисна и рязко прекърши стрелата, оставяйки лек прорез върху снежно бялата й кожа. Да видим дали психарката ще изненада странната дивачка или точно обратното. Залози се приемат единствено от достатъчно глупавите да заемат нечия страна.
Върнете се в началото Go down
Катнисс де ЛаЛуне
Второкурсник


Posts : 8
Join date : 27.11.2011

За героя
Външен вид:
Допълнително:
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Чет Яну 05, 2012 10:53 am

Катнисс... не знам, предчувства, предвиди счупването? Може би нещо, което бе получила от Духовете, поредната привилегия, не знам, пък и то и тя не знаеше и ако не се бе стъписала, то беше чисто и просто защото действията й предхождаха с много мислите й. Във всички случаи, кратката минута, която спечели така и помогна да извади друга стрела и още преди да чуе хрущенето на предишната, новата да се запъти към сърцето на виновничката. А преди тази дори да осъзнае, че е ранена - на около пет сантиметра от сърцето, за нейно щастие и това само благодарение на бързите й реакции, иначе щеше да е мъртва, друга летеше към гърдите на мъжа.
Това, което се случи след това, бе... неописуемо, неповторимо, несравнимо и нямащо нищо общо с онзи пръв път, откойто тя не помнеше почти нищо. Инидиандката първо почувства, че огромна вълна гняв и ярост я залива, след това някаква енергия мина през цялото и тяло и секунди след като тя бе изтръгнала стрелата от сърцето на противничката си, оставяйки на нейно място зейнала рана, откоято обилно течеше кръв, дрехите й се разкъсаха и вместо девойката със странни ритуали и ярко боядисано бронзирано лице пред Трей се приземи малка и гъвкава черна вълчица със зелени очи и лък и стрели, чиято връв почудо не се бе разкъсала, пускайки ги в обятията на огъня да последват вътре прекрасните й одеждии.
Следващите действия бяха не-по-малко инстинктивни. Черната лапа удари мъжа право в гърдите, откъсвайки стрелата, която се бе забила в непосредствена близост от жизнено-важния му орган, оставяйки след себе си зейнала рана и следи от острите й нокти. Чудовищно ръмжене, дяволски вик се изтръгна от гърлото й, искащ отмъщение, но малкото разум, който й оставяше й напомняше колко важни за нея бяха тези оръжия, които тя захвърли в единия край на поляната и отиде да пази както майка вълчетата си. Да, тя бе наистина душевно наранена, но да остане без тези семейни цености за нея бе немислимо, макар факта, че ги поставяше пред собственото си достойнство бе странен... както и да е, това все пак до известна степен спаси живота на двойката вампири.
Пародия на бойния вик на племето "де ЛаЛуне", но изръмжан раздра тишината на тъмната нощ, обявявайки една може би не чак толкова разумна, за която и да е от страните, война.

П.П.: О, Господи, Рейра! Ти направо ме побърка... наложи се да препрочитам още десет пъти характеристиките на видовете за нещо, което може да ви спаси живота, тъй като нямам правото да ви убивамXD

П.П.2: И да, ще ни накажат, само да ни видят... боя е забранен и ще ни карат да пишем РП постове как мием нещо, ама какво да се прави, нямах никакви други идеи...
Върнете се в началото Go down
Проф. Моридин
Преподавател по Бойни Изкуства
avatar

Posts : 8
Join date : 03.01.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Яну 06, 2012 6:55 am

С всеки тласък на ритмично шуртящата от порезната рана алена течност, жаждата застъпваше вземайки връх над всяко чувство, всяка мисъл, всяка емоция. Как можеш да опишеш дивото първично желание да живееш, дори и такова носещо покварения вкус на смъртта. Рейра усещаше импулсите по цялата дължина на тялото си, всеки мускул се стягаше и разпускаше причинявайки изгаряща болка. Гърлото й, сякаш изваяно от тънък слой лед, гореше при всяко преглъщане и ако трябваше да го сравни с нещо то определено наподобяваше примка от бодлива тел бавно затягаща се около шията й.
Единственото, което можеше да вземе превес над този все поглъщащ инстинкт, беше желанието й за отмъщение в този миг. Сега искаше единствено да стисне гърлото на това момиченце и да извива, докато чуе пукота на строшени на парченца костици. Просто, ако имаше едно единствено нещо, което не може да прости то това беше някой да си играе с без друго огромното й его сякаш е парцалена кукла. Как пък не!
Вампирката превърза набързо раздраната тениска в някакъв жалък опит да спре кръвотечението и оставяйки издайнически капки, стичащи се по тревата, закрачи към вълчицата. Очите им, толкова различни, сякаш сега бяха огледално отражение, в което се четеше единствено гняв.
Секунда?! Стотни?! Миг и двете момичета се бяха вкопчили една в друга сякаш диви животни борещи се за територия. А нима отчасти не бяха точно това?
Вълчицата дращеше с нокти, насочени към все още пулсиращия ритъм в гърдите на Рей. Тази мисъл беше толкова безумна, колкото всичко случващо се тази нощ, но азиатката копнееше за всяко следващо движение. Адреналина, възбудата от риска, пораждаха напълно искрен смях у момичето. Гърлен, кадифено мек, но ужасяващо дразнещ с насмешливата си нотка. И след всеки неин кикот ответния отговор беше ръмжене, което определено беше закана, а не приятелска покана за по чашка чай.
-Беше ми любимата тениска, да му се не види!- Веднага след злобната усмивка зъбите й проблеснаха на лунната светлина и се забиха дълбоко в хълбока на противничката си, разкъсвайки плътта.
Откъсвайки се от захапката си и захвата на вълчицата Рейра изплю в пръстта събралата се в устата й гъста кръв и забърса с опакото на ръката си стичащите се по брадичката й алени капки, готова да се втурне отново, ако се наложи.
Върнете се в началото Go down
Катнисс де ЛаЛуне
Второкурсник


Posts : 8
Join date : 27.11.2011

За героя
Външен вид:
Допълнително:
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Яну 06, 2012 1:46 pm

Сълзи.
Не, тях никой не ги очакваше. Подобни на перли, те просто се появиха до очите й, бавно търкулвайки се по вълчото й лице, избърсвайки пътьом един доста дебел слой прах, кал и кръв, но те нямаха въобще значението, което който и да е можеше да им придаде. Ако вампирката търсеше в тях слабост, ако спътникът й искаше да види в тях сянката на спасението си, ако звездите виждаха в тях болка... е, всички грешаха. Незабележимите капки издаваха една морална слабост, душевна болка, може би искра за спасение, ако Катнисс им се бе отдала - да, така всички се оказваха прави, нали, а аз си противоречах, а?! -, но реално криеха много повече - престъплението. Цялото й същество искаше да убие чернокоската и само някаква капка разум й напомняше, че собствения й пра-пра-чичо, един от най-уважаваните Шамани в историята, бе съобщил на племето, че Силите забраняваха човешката смърт.
Ала те явно бяха променили мнението си, след толкова поколения. Собственият й брат бе тяхна жертва, а сега Съдбата отново напъхваше в ръцете на Избраната убийство. Да, Луната искаше действия и сега дори се бе разбулила, за да наблюдава обагрената с кръв поляна, толкова чиста и свещена преди, в чийто център все още бушуваше огъня, който бе използван за Вечерното Жертвоприношение, което го правеше доста силен проводник с Духовете. Да, заровете бяха хвърлени и от нея просто се очакваше да се отдаде на вълка в себе си, да загуби цялата си човещина и да изпълни хода си, да докаже, че е достойна за новата си титла, една проста пионка в една огромна, излизаща извън човешките предели, игра.
Тя изръмжа, влагайки в този рев цялата си болка, наранено его, цялата си мъст, но той имаше доста по-важно значение. Той бе молитва, една молба, един боен вик, една песен. Той бе щастието и тъгата, войната и мира, спокойствието и бушуването, едно пълно отнасяне в Духовния Мир, но единствено и само, за да се убие вампир - нещо, на което Гейл никога не би била способна в изцяло трезвено състояние, освен ако не пусне стрела, тъй като лъка бе голямо свещено изключение в не едно морални правила. Ала сега тя просто виеше против Луната, против огъня, търсейки в тях необходимата сила, сигурна да я намери. Сълзите отдавна се бяха изпарили, останалите чувства също бавно избледняваха, дори невероятната, раздираща болка, която изпитваше се бе изпарила частично в едно подухване на вятъра*, а тя продължаваше да раздира тишината с воя си и неговото ехо.
Ритник. Човек, та ти нормална ли си, да риташ някой, докато се моли? Ааамааахааа... само да си довърши на бързо песните и ще видиш ти, малка кръвопийке...
- И вампирката скача върху противничката си и дърпа рязко ръцете й назад, но последната продължава да лежи като кукла на пода, ръмжейки... дали не си мисли, че с това ръмжене ще успее да разсее противничката си? Или това е някаква друга стратегия? Е, във всички случаи явно не работи по план, тъй като така тя само успява да отнесе няколко ритника.
Чакайте, онзи още ли беше тук? Не беше ли се изпарил още в гората? Не? Кураж ли? Бабени диветини! Това си е чисто самоубийство, да се навреш в битката на една Избрана, която явно доста се е залисала в религиозните си мисли и вампирка, която си мисли, че голямото й его е било настъпано. Пък и кураж би било ако отидеш и помогнеш на някоя, не ако стоиш от страни, по дяволите! Да не говорим, че ми взимаш ролята на коментатор и при това се справяш доста зле, дори не различаваш молитвата от воя. Пфу, аматьор с аматьор...
Както и да е, поне в едно беше прав - ако тези песни не спреха веднага, то скоро нямаше да има на кого да помагат. Катнисс бе толкова изпотъпкана, изподраскана и изпомачкана, че...
- Но ето, че вълкинята най-сетне се усеща и се надига. Оу, това болеше... С един силен ритник, тя изпраща противничката си в обятията на огъня и последната едвам спира преди да се изгори! Ето това е екшън!
Ох, ама ти взе и да ме прекъсваш по средата на изречението вече? А и какъв коментатор си, да използваш разни думи, които не всички разбират! Екс... екв... екш... ох, както и да е било, да не мислиш, че всички са задължени да знаят какво е? Пък и ритника няма такова голямо значение, поне не и за теб, повярвай ми. Трябваше да гледаш блясъка в очите й, хлапе. Защото той означаваше, че индианката те бе набелязала за заложник.
- Изведнъж обаче девойката променя посоката си и... еееей, чакай, а мен какво ме намесихте?!
Дам, така ти се пада, малък аматьор... а за тези, на които им се струва, че пропуснах няколко действия - челюста на Дъщерата на Луната се затвори и зъбите й се впиха в бялата кожа на бившия коментатор, повличайки го към стрелите, за което изкара няколко яростни ритника в корема - или нещо около корема, да не мислите, че съм специялист по вълча анатомия, които напълно игнорира...

*За да не каже някой, че намесвам сили, които не съществуват във форума, то донасям доказателство за противното. Пирамидата на Маслоу доказва, че такъв случай като при де ЛаЛуне е възможен, макар и изключително рядко. Всъщност, болката отива при нея на първия ред - физиологични нужди, но реално "вярата" е нещо, което "витае" около пирамидата и може да замести което и да е ниво - примерно светите мъченици или поста или пък дори Иван Рилски.
Върнете се в началото Go down
Проф. Моридин
Преподавател по Бойни Изкуства
avatar

Posts : 8
Join date : 03.01.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Съб Яну 14, 2012 4:31 am

Хайде, погледни ме! Точно така. Пука ли ми? Как пък не!
Идеята за заложниците ядно беше измислена от крайно влюбчиви или напълно и непоправимо зависими към някого аристократични идиоти, защото този номер просто не минаваше при хора, упс пардон, животни като Рейра. Тя не просто не се сближаваше с околните, а стигаше до крайностите да ги мрази или чисто и просто те да я отвращават, а малката дивачка й размахваше като знаме някакъв кретен, в лицето на мъжкия индивид вред нея. Просто прекрасно! И сега какво? Да се втурне през глава да го спасява от видова съпричастност или от, един дявол знае как, появили се внезапни чувства на симпатия. Защо направо да не му занесе после цветя в болницата-да си ги попасе на воля?
-Искаш ли го? Твое си е! Да си го влачиш, дъвчеш или каквото си поискаш със здраве.
И...бинго! Рей имаше чувството, че ако момичето пред очите й има начин да се разгневи повече тя направо щеше да започне сама да се хапе от бяс. Струваше си да се потруди за подобно представление и въпреки, че безплатна вечеря няма, това си беше на далавера. Триумфалната усмивка изписваща се върху светлите плътни устни на вампирката можеше да мине за тържествуващо заключение на разигралата се ситуация, ако изключихме факта, че тя вече скъсяваше създалата се дистанция между двете им.
Туп... Крачка. Туп! Втора, трета. Туп, туп! Сякаш тялото й нагласяше всяко свое движени и дори най-дребния трепет по ритъма отброяващ изтласкването на кръв от сърцето на опонентката си. Толкова, толкова горещо, пълната противоположност на студа излъчващ се от всяка пора на собствената й кожа. Туп! Ръката й сграбчи мъжът й рязко издърпа тежестта на тялото му към себе си получавайки ответно още по здрав захват й подигравателен блясък в очите на върколака. Приличаха на две деца каращи се за играчката си, но за разлика от децата възпитателката нямаше да ги укроти, а никоя от тях не показваше желание да пусне. Ноктите й бавно пробиха ръкава на мъжа в ръцете й, правейки същото с кожата му, осигурявайки си една едничка идея по здрава опора. Едната забиваше зъби в гърлото му, а другата нокти под мишницата. Май ролите бяха от части разменени, но пък Рей не проявяваше особено желание за гриза точно това парче месо. Стисна и издърпа с всичка сила и стона на мъжа най-сетне оглуши горската поляна. О, той не беше припаднал!
-Харесваш ли си главата или може да дърпам и да се надявам да не се скъса?Ама нищо не обещавам! – Оп още една усмивка от арсенала на азиатката. Тази май беше от садистичните или от онези, с който се бъзикаше. Просто тя винаги си намираше отлично време за шегички. Колкото по-неподходящ момент толкова повече я засърбяваше езика, сякаш ядеше от малките люти чушки, които гледаха с брат й зад къщата.
-Луда ли си, по дяволите? –Мъжът изсъска, последвано от болезнена гримаса и подобие на стон.
-Ама разбира се. Сега ли го разбра.
-Дърпай!
-На твоите услуги, скапаняко!
– Думите й бяха придружени със странно изсмиване, но съвсем на място. Забавно беше някой сам да си подписва смъртната присъда, но пък тя нямаше желание да бъде екзекутор. Не й този път! И все пак запря крак удобно в пръстта, стисна здраво забивайки пръсти все по-дълбоко в плътта му и за миг се надяваше да се окаже достатъчно здрав да не се скъса в ръцете й. Или гърлото му да се разкъса под натиска на едни конкретни зъби.
Сега всичко си беше проклета игра на нерви и изчакване. Коя ще пусне първа или на коя ще й писне първо. И в тази игра имаше лека уловка криеща се в леко ограниченото им време-докато кръвта му не изтече. Туп!
Върнете се в началото Go down
Проф. Търнър
Зам. Директор; ЛиК
avatar

Posts : 1900
Join date : 20.07.2009

За героя
Външен вид: Средна на ръст, стройна. Променена на 23г. Бяла кожа и кърваво червени очи. Косата й е дълга до кръста, пепеляво руса, черна, или бяла... зависи как иска да изглежда.
Допълнително: Пише песни за пиано, обича да се занимава с коли, за предпочитане скъпи и лъскави.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Май 18, 2012 10:47 pm

Някой ръкопляскаше. Какво, това да не ви е шоуто на Опра ?!
В следващият миг двете побойнички спряха, каквото там правеха. Вярно, че все още се гледаха на кръв, но поне обърнаха внимание на приближаващата се жена.

Професор Търнър се появи сякаш от нищото. Беше облечена съвсем семпло. Нещо, което не й беше привично. Вероятно я бяха спипали докато си почива, или се храни. Както и да е, имаше работа...
- Браво, браво. Човек би казал, че на други неща ви учим в Нореан. - крещеше. Да, обичаше таланта си. Миг, след като гласът й отекна в гората и двете противнички започнаха да се гърчат. Ужаса, изписан върху лицето на второкурсничката й бе добре познат. Знаеше как действа писъкът. А другата вампирка ли ?! Тя също бе паднала, агонизирайки, но по-скоро изричаше по някоя и друга псувня. Знаеше, че след като Елена ги е пипнала ще си отнесат наказанието.

Още миг и Зам. Директорката затвори уста. Пусна ги.
- Нали знаете защо съм тук ?! Наказани сте. - оповести и на двете и още преди Моридин да бе продумала, тъмнокоската проговори отново - И двете ще получите наказание, без значение, че ти си преподавателка. - започна да кърши ръце, докато се разхождаше около тях. - Ти, Моридин ще получиш глоба от 100 норинга, която ще бъде удържана от първата ти заплата, след началото на учебната година. Освен това, ще приготвиш следващата закуска за върколаците. - усмихна се на намръщеното лице. - Справедливо, нали ?! Преподавателите са тук, за да дават пример, а не да участват в такива позорни постъпки. Да се сбиеш с ученик ?! Не мога да повярвам... - изцъка със зъби. Хилещото се човече от среща явно мислеше, че ще се размине. Ама вие сериозно, знаете ли коя е тая ?!
- А ти... Катнисс де ЛаЛуне - спомни си най-сетне името й. - Ти ще копаеш. В гората има заровен стар кокал. Искам да го намериш. Използвай нослето си! - изръмжа й съвсем недружелюбно преподавателката. Да, може и да беше прекалила, но пък нямаше никакво намерение да поощрява подобни глупости. И това включваше преподавател... Чакаше ги толкова много работа. Дано Ника си беше починала добре.

P.S. Ето тук има подробности за наказанието - цък..

_________________

Попитах миналото си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Утре ще си минало...
Попитах бъдещето си:
- Коя съм?
То ми отговори:
- Вчера щеше да си бъдеще...
Настоящето ме хвана за ръка и ме поведе,
защото ме познаваше добре.
Понечих да го попитам, а то сложи пръст на устата ми и каза:
- Ти си! Не спирай...


Dikka's Fan Club
Върнете се в началото Go down
http://norean.vampire-legend.com/index.htm
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Юли 27, 2012 2:06 am

продължава от Вътрешния двор

Нямаше как да остане там. Дойде й твърде много. Всичко това й идваше твърде много - товареше крехкото й телце, което беше свикнало само на безгрижни, несъществени мисли. Сега й се налагаше да премисля всичко наново, да променя твърде рязко възгледи, които и преди знаеше, че поддържа само защото така очакват всички. Понякога си беше мислила, за не повече от трийсет секунди разбира се, че може би ако наистина го каже ще й олекне. Глупости, стоеше мокра и кална, криейки се от апокалипстичен порой под някакво дърво. Беше жалко, мокро куче, избягало от местопрестъплението и криещо се на най-глупавото място на планетата.
Виждаше пейката от там, беше празна. Самотна. Също като нея в момента. Беше ужасяващо да осъзнае, че когато... Когато тя не е наоколо става някак пусто. Сиво... Отново. Беше се превърнала, постепенно и неусетно, в най-яркия цвят в дните на Джон. И това едновременно беше хубаво и ужасно, ужасно лошо. И без друго не се разбираше с много върколаци, какво щеше да стане ако разберат?
Ами Мора? Този индивид беше по-страшен от цяла тълпа клюкарещи идиотки, ако той решеше, че Ванеса постъпва глупаво като се държи или чувства така, то можеше да й вгорчи живота. Въпреки че явно не бяха в чисто вражески отношения с директорката, това все пак се дължеше на нещо от миналото им, до колкото Синклеър знаеше. А в случая с Витория никой никому не беше спасявал живота или каквото и да е било такова. Дали щеше да подмине случващото се като нищо особено или щеше да... Ами, да се заеме с вгорчаване и превъзпитание?

Сякаш остава кой знае колко време за такива неща. Нали знаеш, края на света, едно, друго. Кой според теб се интересува от подобни простотии сега?

Може и така да беше. Но въпреки това целия свят на върколачката изглеждаше обърнат с главата надолу и тежестта, която чувстваше по-рано, вместо да олекне, се усили. Осъзнаваше, че трябва да спре да скимти, да се изправи, да се прибере и да се преоблече. А после най-вероятно да си понесе наказанието, задето е изкаляла целия замък и да почисти под зоркия поглед на някой преподавател. А после... После щеше да измисли начин да избягва Витория Лайт до края на живота си за да не се налага да вижда презрение в очите й, каквото предполагаше, че може и да открие там. Не, не би го понесла и това я дразнеше повече от всичко друго.

Как така, момиче, до преди известно време ти беше приятно да й говориш на въпреки и да се тръшкаш!
Да, но и тогава не ми беше приятна частта с презрението.

True.

Това, че валеше като из ведро само засилваше обонянието на Джон. Поради тази причина усети миризмата на приближаващото същество преди да чуе шума от крака, затъващи в кал и измъкващи се от нея. Тичаше. Тичаше към нея. Трябваше ли да избяга? Да се скрие по-дълбоко в гората, да... Да избяга от Нореан? Дали наистина някой щеше да забележи, дали наистина пазеха границите толкова добре, колкото се твърдеше?
- Ейй!
Нямаше смисъл да бяга и го знаеше. За бога, най-малкото тая вампирка хич не й отстъпваше по инат, нямаше смисъл да навлича неприятности и на двете. Но можеше поне упорито да избягва погледа й. Определено нямаше да го понесе.
- Извинявай. Не исках.. да те ядосам. Тоест аз.. аз оценявам всичко което каза. И .. искам да знаеш.. че при мен не е различно.. Тоест аз винаги съм мислила, че няма да се спогодя с върколак. А и ти никога не си била предразположена към мен. А и.. напълно те разбирам. Аз съм в същото положение като твоето.. Аз също...
Сърцето на Ванеса се сви. Против волята й, без да я слуша, очакваше. Очакваше да чуе нещо, което самата тя не знаеше, че иска да чуе. Беше сигурна, че вампир би могъл да чуе как сърцето й ускорява ритъма си, как кръвта й пощурява. Сви лапи, упорито гледайки настрани..
- Аз също предавам... вампирите.

"Разбира се. Вампирите."

Джон се обърна към нея и отново срещна погледа й. Не знаеше как те се чувстват като гледат върколак. За нея беше напълно естествено, защото тя самата беше такава. Като видеше някого във вълчата му форма го възприемаше по напълно същия начин както когато го види като човек. Но за нея сега тя беше просто едно куче, мокро и изцапано с кал. Докато за Джон мокрото, стиснало объркана купчина платове същество пред нея беше... Беше нещо повече.
- Ъммм... донесох ти дрехи!
Лицето й леко светна и подаде въпросната купчина напред. Не бяха кой знае колко мокри, със сигурност бяха по-сухи от тия на гърба й, с който беше предпазила "подаръка". Ванеса продължи да я гледа без да отмества поглед.
"Или не разбираш, или не искаш да разбереш," - въздъхна Джон, макар да знаеше, че тя не може дори да усети, че говори, камо ли да я чуе. - "И въпреки това се радвам, че поне си тук."
Върколачката се изправи и муцуната й се яви на почти същото ниво като лицето на Лайт, която беше седнала върху един корен близо до вълкинята. Короната на дърветата пропускаха по няколко капки вода от време на време, които капеха върху тях. Джон отмести с нос един кичур от лицето й, залепнал там заради тези капки, след което въздъхна едва доловимо и захапа дрехите, потъвайки по-дълбоко между дърветата. Предполагаше, с все така свито сърце, че няма да открие Витория като се върне. Освен това предполагаше и че тия дрехи ще са й по-широки от нейните собствени. Какво пък, и без друго напоследък не й пречеше да ходи като просяк.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Юли 27, 2012 4:06 pm

Ванеса се изгуби някъде из дърветата и Вит остана сама.
Но стоеше там. Седнала на корена на голямото дърво. Водата се промъкваше измежду листата и нахално продължаваше да мокри вампирката. Но тя не помръдваше. Погледът й се рееше там, където големият кремав вълк, с кална и мокра козина се беше изгубил.
Лайт знаеше, че Джон нямаше да се върне. Усещаше го. Щеше да заобиколи и тихо да се върне в замъка. Щеше да я зареже там да си чака и после щяха да се избягват до края на живота си... което всъщност не беше толкова далеч.
Но Витория твърдо, тъпо и упорито не помръдваше от мястото си. И нямаше намерението да го направи. Чакаше. Тя искаше да чака. Изпитваше нужда да го прави.

Но защооо в името на гащите на Мерлин?

Не знаеше. Джон беше просто едно куче, миришеше лошо, обличаше се зле.
Вит беше нейната пълна противоположност... е в известен смисъл и тя миришеше гадно за вълците.. както и да е. Въпросът е там, че беше в природата им да се мразят. А Лайт не мразеше Джон. Точно обратното - тя се беше привързала толкова силно към нея, че чак не можеше да си го обясни. Ванеса сякаш излъчваше някаква сила, прилична на гравитацията, която караше Витория все да се овърта около нея, дори против волята си. Но това не й пречеше, дори й харесваше.
Защото колкото и трудно да беше да си го признае... ВИТОРИЯ ЛАЙТ СЕ НУЖДАЕШЕ ОТ ВАНЕСА СИНКЛЕЪР...
- Тъпачка, как може да си толкова глупава?? - измърмори Вит на себе си.
- Кой, аз ли?
- Ти се върна?! - гласът на Вити се вдигна с няколко октави и тя рязко се изправи. Очите й светнаха..
Дрехите на вампирката стояха на Джон някак неестествено. Дънките й бяха по мярка, но не бяха в нейн стил. Суитчерът й беше огромничък, но пък адски много си приличаха така. Ванеса кимна и безмълвно седна до нея.
Лайт се отказа да говори. Знаеше, че с всяка дума, която изричаше, влошаваше още повече ситуацията. Затова просто млъкна. Мълчеше си и слушаше капенето на дъжда. В друга ситуация може би щеше да е и приятно.. ама в момента в който се сещаше, че този порой беше предвестник на края на света.. лошо й ставаше.
Джон мислеше нещо, обмисляше го, премисляше го, формулираше. Лайт се надяваше този път формулитовката да й се получи повече. Ванеса си пое дълбохо въздух сякаш щеше да каже нещо.
Лайт усещаше как ако можеше, щеше да ревне. Да, това беше тъпо, но тя чувстваше нещо към вълчето. Отношенията им не бяха чисто приятелски... имаше нещо повече.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Юли 27, 2012 7:24 pm

Колкото повече се отдалечаваше от поляната, толкова по-сухо й се струваше. Да, земята и там беше пропита с кал, но между дъвретата едва капеше, сякаш повечето локви се образуваха край стволовете, по които течаха тънки рекички. Ванеса беше наясно, че сега преминаваше разстоянието лесно, но в човешка форма ще й отнеме повече време да го измине. И все пак не можеше да се насили да спре, искаше да е далеч, на достатъчно разстояние, че миризмата на вампирката да се размеси с тази на влажни листа и пръст. И после просто... спря.
Заби лапи в калта и наоколо се разхвърчаха цели буци. Беше кална до върха на ушите си, жалка картинка. Но беше и осъзнала нещо.

Нямаше как да избяга.

Колкото и далече да стоеше от нея, колкото и да се стараеше да я избягва, това нищо нямаше да промени. Не можеше да избяга от нещо, което е вътре в нея. Да, може би можеше да се самозалъгва, но точно сега нямаше сили за това. Уолънс обикновено помагаше, но него в момента хич не го беше грижа за личните й драми тъй като си имаше свои - с едно или две ледчета да си пие уискито.
"Няма къде да се скриеш, Ванеса. Стига толкова бягства."
Беше избягала преди години, беше дошла в Нореан за да се скрие от жестоката реалност. Беше избягвала миналото си и възнамеряваше да продължава да го прави. Беше мъртва за роднините си, беше... Но не и сега. Сега нямаше да избяга. Не. Просто не, ясно, инатливо, досадно, не.
Успокои се до колкото можа и усети, как нишките, които я свързваха с вълчото й аз я отпускат. Вече можеше да си върне вида и още щом се преобразува усети хлад по кожата си. Цялата беше мръсна, кална, приличаше на просяк. Ноктите й бяха набити с кал заради тичането, косата й беше в още по-ужасно състояние, макар по-рано да не й се струваше възможно, и я омота колкото можа с един стрък от някакво увивно растение наоколо. Не бързаше да се облича - като преживяваш такива моменти толова често се научаваш да не се срамуваш кой знае колко. Просяшкото излъчване се засили като нахлузи поредния чифт твърде не-пасващи й дрехи. Нямаше обувки, но не й пречеше да върви и така. Усещаше калта между пръстите си и се чувстваше почти като куче - сякаш беше едно с всичко наоколо си. Не се пазеше от водата, беше твърде късно за това. Очите й святкаха заплашително, като на човек, който е решил да скочи от сграда само за да усети чувството от полета, ясно осъзнаващ, че начинанието ще завърши с петно на асфалта, преди представляващо него самия.

Възнамеряваше да върви така до замъка, макар да знаеше, че ще се измокри до кости. Да си проветри ума. Може би дори да поспи, за един върколак това време не е ден, а време за сън и възстановяване. Напоследък обаче беше обърнала дните на вампирска вълна, просто защото не можеше да спи нощем и проспиваше дните си, тъй като беше твърде уморена за да прави друго. Беше като призрак, който едва яде - цялата тегавост в трапезарията я задушаваше - чуваше се само тракане на вилици и лъжици, на чаши, и тих, сподавен шепот.
След това определено й трябваха душ, гребен и да открие някакви останки от своите дрехи. И после, ако все още не се беше отказала, да открие...
- Тъпачка, как може да си толкова глупава?!
- Кой, аз ли?
Очите на върколачката се разшириха. Това с четенето на мисли... Беше чувала, че има такъв вампирски талант. О, в името на всички свещени тестени изделия, дано нейният не е такъв!
- Ти се върна?!
Русокоската си отдъхна и едновременно с това се напрегна, тъй като чак сега усети, че всъщност Витория беше там. Шокът ни кара да игнорираме странни очеизвадности, и когато най-сетне стигнат до мозъка ни... Ами, паника.
Можеше обаче да прикрива паниката си. Годините на практика си бяха свършили работа. А може би се дължеше на депресията, която убиваше всяко желанеие и опит да се държи като себе си. Във всеки случай отговори единствено с кимване и се върна на мястото си, този път като човекът-просяк. Лайт се окопити и също седна, мълчейки.

Сега или никога е доста тъпо надъхване за правенето на каквото и да е било. Както и това, че идва краят на света е леко калпаво оправдание за каквито и да е било действия. Това, че следва криза, не означава, че хората трябва да се отказват от обичайните си възгледи и мнения. Да, обаче те не бяха хора. Бяха свикнали с вечността, и сега тя щеше да им се изплъзне. Щяха да изгубят единственото, в което са напълно сигурни. Все едно да кажат на обикновен човек, че от този ден нататък никога няма да може да използва прибори. Звучи простичко, но е като да ти отнемат същността.
- ...
Отвори уста за да каже нещо, но не успя. Беше се извърнала към Витория и отново засече очите й. Гледаха несигурно към нея, разтревожено. Тя пък за какво се тревожеше?! Определено обаче успя да накара готовия абзац да излети от русата главица на Джон като пеперуда, която търси светлина. Защото там напоследък наистина си беше доста мрачно.
"По дяволите всичко", промърмори някой в същия този мрак и след като едва забележимо поклати глава, Синклеър се наведе напред, поставяйки мръсните си длани на лицето на Лайт и направи непростимото.

Целуна вампир.

Предсказвам прилив на паническо пелтечене.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Пет Юли 27, 2012 9:10 pm

Беше на седмото небе...
Въпреки, че не си го признаваше..
Въпреки, че идваше края на света и най - вероятно седмото небе беше превзето или в момента се водеше някоя битка там. Или просто седмото небе не съществуваше...
Въпреки, че не можеше да е щастлива...
Въпреки, че това което се случваше.... просто не можеше да се случва. Не трябваше да се случва.
Беше противоестествено, напълно наопаки на всички закони на това човечество. И на всички закони в тоя свръхестествен свят.

Какво в името на лилавите калинки прявиш, Джон????

И какво ако получеше отговор на неизказания си въпрос? И какво ако дори НЕ получеше? Въпреки че Джон току що беше направила нещо, на което на Лайт никога не й беше минавало през ума... никога не се беше надявала да се случи... Господи какво се случваше???.......

Oх, прекалено много многоточия. Принципно се използват, за да покажат недоизказана мисъл или да те оставят ти сам да определиш какво се случва нататък... Ала в нашия случай е различно.
Всичко в главата на Лайт беше умотано, разбъркано. Мислите й се мотаеха из някакви лабиринти, катераха стъпала, блъскаха се в стени и се преплитаха в самите себе си.

Погледът й пламтеше от неразбиране и същевременно от ... уфф, да, от желание. Не го проумяваше ноо... може и да беше грешка.. ала беше ... красива грешка.

Синклеър не сваляше длани от лицето на Лайт. Гледаше я. Изучаваше я. Израженията и на двете бяха застинали в маска на изненада.
Нито една от двете не беше очаквала да се случи.
Но Джон го беше направила. Студените й, но нежни устни се бяха докоснали леко, но настоятелно в тези на вампирката.
А Лайт не се беше отдръпнала.. И все още не се отдръпваше.
Бледата й ръка се вдигна почти несъзнателно и погали зацапоното с кал лице на вълкинята. Показалецът й проследи линията на устните й.
Мълчеше. В това я биваше най - добре. Не знаеше какво да каже или направи... и мълчеше. Говореше без думи с жестове и с поглед. Но какво казваше? Нямаше представа (както споменахме мислите й не вървяха в най - правата линия). Но може би Джон го разбираше, защото погледът й беше някак... топъл.

И после без да мисли особено, защото мисленето изобщо не й се получаваше в последно време, тя се приближи към лицето на Ванеса и я целуна още веднъж.

И точно сега беше времето някой да я събуди, да я ощипе, да излее кана със студена вода на лицето й, да я бутне от легото.. Все едно. Просто трябваше да прекрати тая дивотия и да я осведоми точно какво се случва с живота й. Защото тя не знаеше.
Но когато все пак отвори очи и погледна пред себе си.. Синклеър още беше там. С поглед стреснат, леко обезумял и много неразбиращ. Защо Лайт продължаваше всичко това?? Може би както споменахме няколко... стотин пъти по - горе... тя имаше нужда..

По какъв начин ли я оправдаваше това?
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Съб Юли 28, 2012 12:57 am

Зън.

Тихо! Не ме интересуваш. Мълчи! Хубаво ми е.

Зън.

Тихо казах, млък! Не ме е грижа за нищо в момента. Не искам да знам, не искам да чувам. Може и да е сън, достатъчно странно е, за да е. Но не искам да знам! Искам още пет минути. Още десет. Защото колкото и да е странно, сякаш за пръв път си е точно на мястото. И не ме е грижа какво имаш да ми кажеш! Не ме е грижа, мълчи...

Зън.
Зън.

З ъ н.

Реалността винаги избира неподходящите моменти да се натриса. Не я е грижа кой как се чувства. Не пита дали илюзията ти е по-приятна. Дали една минута по-рано или по-късно няма да е по-добре. Тя си има график и бърза, не я е грижа за хората, вампирите или върколаците. Точно така. Реалността е проклета, работохолична гад и няма чувства, само часовник и звънче.
Зън.
Очите на Джон се разтвориха широко в мига, в който осъзна какво реално се случваше. Топлината, която усещаше... Не беше естествено да идва от вампир, нима те не бяха студени? Приятното чувство, че парченцата най-сетне са се подредили... За бога, до преди няколко дена би я зашлевила, а сега тя самата беше започнала тази лудост! Но ако беше лудост, тогава защо... Защо не го чувстваше като такава? Единственото, което я накара рязко да се отдръпне беше логиката. Нямаше логика. Не беше... Просто беше нелепо да й е приятно. Но и беше. И... Но... Ама...

Твърде много противоречия за една руса глава.

- В името на макароните и великите върколаци от миналото, какво направих...
Върколачката скочи и се дръпна една крачка назад. Дъждът се беше усилил и барабанеше по всичко, което му попаднеше, сякаш искаше да го отмие от лицето на земята и да го унищожи завинаги. Да го повлече нанякъде, също както се опитваше да повлече и приятния момент на Синклеър.
- В смис...
- Това... Това не трябва да... Аз... Извинявай, о, за бога! Знам, че, в смисъл, извинявай, не исках да... Но ти... - точно така, миг прозрение насред пороя от осъзнавания, -Ти също... Ти... Какво става? В смисъл, ясно ми е, че напоследък нещо не е наред, знам, че те търся повече и не знам какво, а и Уолънс ме заяжда за това...
- Кой е Уолънс?
- ...обаче не мислех, че някога ще... А и не бях сигурна дали изобщо, аз... Обаче ти, ти не избяга, ти...
Изобщо не чуваше какво говори Лайт, изобщо не усещаше какво казва тя самата. Малко по малко, звънче по звънче, нещата започваха да се връщат като при човек с години амнезия.
- Ти не просто не избяга, ти...
Очите й станаха като палачинки, после се присвиха. Може би си беше въобразила. Може би беше изпаднала в безсъзнание, наистина беше сънувала и така нататък. Халюцинации? А може би просто светът се беше обърнал с главата надолу за някаква си мижава седмица и освен, че имаше намерение да заспи вечен съм смяташе и че ще е сравнително интересно да разбърка всичко останало.
- Ти не избяга?
Това трябваше да се разнищи. Колкото и да й се искаше да се скрие в някоя дупка, подтискаше факта, че тялото й желаеше да се трансформира и да се отдалечи от проблема. Нямаше да направи така. Щеше да разбере какво става с нея и... С Лайт.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Съб Юли 28, 2012 1:52 am

Паника.

Параноя.

Писъци.

Объркване
.

Все едно идваше края на света...

Ох, да, забравих! Той наистина идваше.

Всичко, което се изливаше от устата на Джон озадъчаваше все повече и повече Лайт. Тя беше руса. Не й беше позволено да се затормозява с тооолкова много излишни думи и изречения наведнъж.
Но на Ванеса не й пукаше. Тя си ръсеше ли ръсеше.
И какво по дяволите беше товаа?
Нали тя започна? Нали изглеждаше сякаш й е приятно? После започна с извинения? После имаше Уолънс и още странно бръщолевене и послее...
И после дойде ред на Лайт да се панира и да започне да пелтечи.
- Ти не избяга? - обърна се Синклеър към нея, осъзнавайки бавно какво точно се беше случило

И после БАМ.

- Аз.. Не.. Ти започна.. ти .. не осъзнах какво се случи изобщо.. докато се усетя.. и нямах време... всичко, което се случваше напоследък беше някак.. и се привързах и не знам... аз не очаквах.. хвана ме неподготвена... по дяволите....... Ох, да! Не избягах ..... Но това не оневинява теб Ванеса!! Защо го направи, как по дяволите... това е ненормално, противозаконно естественопроти... Боже дори няма такава дума...ох в името на... Уолънс... кой е Уолънс?.... Защо ме объркаваш такааа.. само си създаваме още по - големи драмии...

Както казах Лайт беше руса... А паниката, също както казах, се предаваше по въздушен път. А Вит просто нямаше здрава психическа система. И наистина знаеше как точно да се филмира по най - филмиращия начин.
Беше се изправила докато изреждаше всички онези несмислици и нервно вървеше наляво и надясно и напред и назад. Сега седна отново - право в калта, точно под дъжда без изобщо да й пука дали няма да се намокри и изцапа. Стоеше там и се мъчеше да прочисти съзнанието си и да се изясни сама със себе си, а после и със самата Джон.
Треперещите й пръсти се свиха на юмруци в косата й. Беше почти сигурна, че може да се разплаче ако поиска достатъчно силно. Ала капките дъждовна вода, стичаща се на вадички по лицето й , създаваше точно такова впечатление. Че плаче.
Усети Ванеса до себе си. Но не й обърна внимание. Щеше да си събере мислите, можеше..
- Аз.. не знам какво ме прихвана.. Може би.. може би просто... - Вит млъкна.
Не можеше да го кажеше. Думите, които така силно кънтяха и се блъскаха в гърлто й, напиращи да излязат, бяха всичко, което я различаваше от другите кръвопийци. Всичко, което я отчуждаваше от тях и я караше да ги предаде.. заради един вълк...
- ...го исках... - прошепна тя.
Погледът й се рееше някъде в пространството.
Беше я страх да погледне Джон. Спусна русите си кичури пред лицето си, точно в моментът, в който една сълза проблесна в очите й.


Вампирите можеха ли да плачат?
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   Съб Юли 28, 2012 2:26 am

Небето беше черно. Сякаш облаците се бяха предали и бяха погълнали от цвета над себе си. Наоколо човек би се чувствал като във филм на ужасите. Би тичал в непрогледен мрак, блъскайки се в дърветата. Би викал за помощ и внезапно идеята, че чудовищата съществуват, би му се сторила не чак толкова безумна.
Хората са слаби създания. Те не могат да надушат нищо, не могат да видят. Не чуват, не усещат. Не знаят къде се намират, дори с компас не биха намерили Север. Те са закуска и нищо повече.
Чудовищата обаче бяха друго нещо. Сред мрак и тъмнина се чувстваха у дома. Скрити от останалите, без никой да е скрит за тях. Не им трябваха звезди и луна, не им трябваше слънце, нито факли, свещи, фенери, дисплей на телефон. Ах, от кога не беше виждала такива неща... Дъждовете не водеха до настинки, а бяха само неприятно усещане. Студовете не им вредяха. Горещините едва се усещаха. Можеха да чупят кости без усилие и да... Да...

Уж би следвало да могат да мислят повече. Имат на разположение стотици години, би следвало за тях да се научат на много неща. Но не всички успяват. Не всички се стараят, на първо място. Така че щом сто-двеста годишните вампири и върколаци все още не са особено наясно със себе си, можем ли да съдим някакви си ученички, протакащи завършването си, задето изобщо не знаят къде се намират в един момент? Но те имаха предимство - те бяха чудовища. Можеха да изяснят всичко без да се боят от настинки, без да им пречи шумоленето на капките, без да се взират в мрачно петно срещу си и да се чудят има ли там нещо или не.
И чуваха всеки хлип.
Всяка сълза.

Всяка дума.

Джон определено не беше най-подредения човек в главата си, но се гордееше с това, че понякога й се получаваше да мисли. Може би защото наоколо й в момента имаше толкова много земя, елементът й, й се получаваше по-лесно. Да, вярно, без да го прави нарочно и просто като проблясък, но все пак...
- Никой не трябва да разбира.
Коленичи... Не, падна в калта срещу вамп... Срещу Витория. Падна в калта срещу Витория и повдигна лицето й към своето, побутвайки брадичката й толкова внимателно, сякаш би могла да я счупи ако прекали със силата. Тя се подчини без да упорства и очите им се срещнаха. В нейните се виждаше влага, за която Джон съзнаваше, че надали се дължи само на дъжда. Усети някакви предателски сълзи и в своите очи, но стисна зъби и им забрани да мърдат накъдето и да е било докато не остане сама. Разстройването - после. Сега трябваше да изиграе големия лош вълк.
- Искам да ме чуеш, - каза почти нежно... Какво стана с "големия лош" и така нататък? - Никой не трябва да разбира. Няма да казваш на никого, аз също. Достатъчно сме далеч, никой нищо не е разбрал. Ще... Ще скалъпим някаква история и, не знам, ще се правим, че не е станало.
Сърцето й се сви като го каза, но точно това трябваше да стане. Точно това.
- Ще те разкъсат, ако разберат. Какви ги говоря, мен също! - повиши глас Ванеса и въздъхна. Супер, довиждане безгрижност. Закри очи с ръце, разтърка ги и отново върна поглед на Лайт, която сякаш пак щеше да се разплаче.

Зън.

Не ме е грижа за теб. Всичко ще стане по план. Всичко ще бъде сериозно. Но сега няма да е така. Гледай си работата и си върви по график. Аз съм си аз, каквото и когато и да свършва. Как беше, по дяволите всичко? По дяволите и на теб.


З ъ... н?

Ванеса се приближи светкавично, както само вампир и върколак биха могли, и впи устните си в тези на Витория. Ръката й беше на врата й и дори и да се беше опитала да се измъкне, може би нямаше да успее. Позволи си го само за миг, за секунди, но дори това успя да спре дъха й. Е, почти...
- Исках или искам?
Сивите й очи се стрелнаха нагоре към приличните на дупки в мрака ириси на вампирката. Дъждът не го беше грижа какво се случва, както и никого другиго. Бяха достатъчно далече, наистина, дори не се усещаха миризмите от замъка. Сякаш се бяха откъснали от онова място, от онези същества и от всички правила. И трябваше всичко да бъде ясно. Плановете са си планове, но "трябва" може да го има и поначин, че да задоволи "искам".
Освен ако... няма такова.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Полянката в гората   Съб Юли 28, 2012 3:02 am

Кап и светът е различен.
Кап и думите са ненужни.
Кап и мечтите стават реалност.. която времето погубва.

Кап. Кап.. Кап...

Дъждът си нямаше работа. Съчиняваше си истории и ги разказваше на дървета, храстите и тревите. Вятарът ги раздухваше и малко по малко всички разбираха. А какво щеше да стане, ако този път дъждът не си беше измислил историята за вампирката и върколачката посред полянката в гората, до самотната пейка? Какво, ако някой повярваше и се разбереше?

Никой не трябва да разбира за случилото се, Лайт! Чуваш ли? Разбираш ли?

Да, Вит беше наясно с грозната истина. Но трескаво бърникаше в мислите си, мъчейки се да измисли друг вариант. Такъв, в който всичко беше... хепи енд.

И като говорим за хепи енд, нали винаги в приказките има хепи енд. къде беше техния? Сега всичко свършваше със сълзи, тайни и ... край на света. Чудно. Ако това беше представата на Съдбата за хепи едн, то какво си въобразяваше Витория, че е. Безсмъртна?! Ха, и какво от това.
Лайт трябваше да си припомни, че животът не беше приказка. И въпреки всички трудности трябва да вървиш с гордо вдигната глава.. дори на края на света. И тя щеше да го направи. Беше го правила преди. Щеше да го направи още веднъж.
Вит хвана топлите, треперещи ръце на Джон. Погледна я в очите. Тези очи. Колко много бяха започнали да означават за нея.
- Нищо..
Гласът й беше тих, почти не се чуваше
- ..не се е...
Сърцето й се свиваше при изричането на всяка една дума..
- ..случило..
Една сълза напираше да излезе, но Лайт стисна зъби и не я пусна.
Беше силна. Повече отколкото другите смятаха и щеше да го докаже.
- Можеш.. да задържиш дрехите! - усмихна се тъжно тя.
После разко се обърна и със своята супер скорост... изчезна. Изгуби се из дърветата, плъзгайки се тихо в замъка, криейки се в сенките, заключвайки се в някой няводняващ се килер. Килер, който може би щеше да бъде нейното обежище поне за малко. Докато събереше сили.
Вече чувстваше празнина. Една голяма пропаст в сърцето си. И усещаше, как тя нямаше да изчезне. Сега и двете бяха сами.. Сами, но всъщност заедно! Свързани помежду си!
Дъгата, за която беше мечтала сред този порой.. все пак беше там. Набираща сили да се покаже...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Полянката в гората   

Върнете се в началото Go down
 
Полянката в гората
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Архив - преди промняната-
Идете на: