ИндексДобре дошли!Въпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Болничната стая

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Нед Авг 05, 2012 10:07 pm

*продължава от библиотеката

Паника. Дори повече отколкото беше необходима в случая. Но тя си беше
там и злобно нахалстваше. Партнираше си с тъпата лекарка, която злобно
се сопкаше на русата вампирка.
'Що не направи това, 'що не направи онова? А ти 'що не се завреш в някоя миша дупка, мелез такъв?!
Ванеса изпадна в безсъзнание, възвръщайки човешката си форма. А с това паниката на Вит нарастна драстично.
Опитваше се да не го показва, но и оная тъй наречена лекарка продължаваше
да си рупа ли рупа.
Мис Елс, милата и добра медицинска сестра.

Ъгх.

- Ей, слушай - просъска Лайт с огромна доза злоба, която се усещаше в гласа й от километри.
"Онази" замръзна и хвърли леко уплашен поглед - не ми говори за вампирска гордост. Просто ми върн....
излекувай Ванеса и мисля, че няма да има никакви проблеми. Свърши си работата!
Ааа тъпа Лайт. Защо не внимаваш какво говориш?? Но сякаш Елс не беше вникнала в нищо друго освен ''свърши си работата" и трескаво се заоглежда.
- Трябва да я занесем до болничната стая. - измърмори тя и тръгна да повдига безжизненото тяло на Джон.
- Уфф, дай на мен. Нали уж трябва да преглътна просташката си вампирска гордост. - Вит натърти на думите на лекарката докато вдигаше Джон.
Започна да тича, доколкото това беше възможно, към третия етаж. Все пак мръщеше вежди, за да покаже на страничните наблюдатели колко всъщност неприятно й беше да докосва върколак. И как просто е била задължена да прави това, което правеше. Май се получаваше.

Болничната стая беше много потискащо място. След като Вит остави Джон на едно от болничните легла, поти изключи случващото се около нея. Гледаше с празен поглед без да се пречка. Знаеше само, че накрая стоеше до едно от леглата, чакайки Синклеър да се събуди. Колкото и време да отнемеше това.
- Вече можете да се проберете госпожице Лайт, оставете я да си почине. - каза мис Елс доста по - мило този път.
Откъде ли знаеше името й. Вит беше стъпвала тук най - много два пъти и дори не помнеше по каква причина.
- Не, ще изчакам да се събуди. - прошепна русокоската.
- Но защо? - любопитството беше много неприятна черта в някои ситуации.
- Защото преглъщам вампирската си гордост! - смръщи се Лайт.
Беше се убидила от думите на лекарката. Нали уж всички говореха, че въпреки, че е върколак, няма нищо против другия вид. Е, да, ама тия думи си бяха от чист .. расизъм.
Мис Елс повдигна вежда, очаквайки истинския отговор.
- Аз съм виновна и искам да знам, че е добре - промърмори накрая Вит и се обърна демонстративно на другата страна, ясно показвайки на лекарката, че няма какво повече да си кажат.
Щеше да чака, каквото и да й костваше това. А после щяха пак да се заяждат и да се правят на врагове.
Това го можеха най - добре.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Чет Авг 23, 2012 8:06 pm

Беше обгърната от мрак. Като досадна черна пелерина, която не е изпрана с достатъчно голяма доза омекотител. Дере, стърже и шкури. Притискаше я и я задушаваше, и колкото повече се мяташе, толкова повече се затягаше. Като примка около врата на осъден.
Някъде, сред мъглата в която беше попаднало съзнанието й, все още имаше тънко гласче, което се опитваше да разсъждава на глас. Или по-скоро да я гаври. Интересно как работи подсъзнанието. Вместо да я успокоява, повтаряше „Що за митично същество си ти? Къде ти е главата, а? Как може да се пребиеш като паднеш от толкова ниско? Да не говорим, че не можеш да изтърпиш болката от няколко наместващи се кокала, засрами се от себе си!”
И тя действително се срамуваше, но не защото не търпи на парещата болка от въпросното наместване. Когато някой го преживее може да говори, а беше сигурна, че този проклет глас само стои отстрани и наблюдава без да усеща наистина фактите с цялото си същество, тъй като си нямаше такова. Той беше само сянка сред други сенки.
Не, срамуваше се, защото също толкова дълбоко в себе си съзнаваше, че ще се превърне обратно в човек. А надали можеше да се облече в това си състояние. Така че аплодисменти за най-унизителния ден в живота на Ванеса Синклеър - счупена, припаднала, в агония и гола насред двора. Очарователно.
Сякаш минаха часове преди да се събуди. Реално нямаше как да знае колко са били, тъй като макар да виждаше някакви очертания на скучен бял часовник пред себе си Джон не различаваше повече от петна. Все още я болеше, но сякаш по-малко. Надяваше се това да е ефекта на трийсет минути, а не на десет часа, славата й на бездарен върколак нямаше нужда и от „Цял ден не може да регенерира няколко счупвания и одрасквания, браво на нея”.
Чакайте малко... Болнична стая. Точно така, спри да мрънкаш и се опитай да осъзнаеш къде и как си попаднала, кога е някак извън графата „важно” в момента.
Премигна няколко пъти и се опита да фокусира фигура на нещо различно от застинал във вечността предмет. Веднага щом различи движещи се очертания се зае да задава въпроси – какво стана, как стана, по-добре ли съм, как стигнах до тук... Усещаше, че устата й е пресъхнала и че няма глас, но въпреки това човекът отсреща явно я разбра, тъй като започна да отговаря докато търси чаша с вода.
- Припадна заради регенерацията, но те донесохме тук веднага. Лекарката каза, че почти си се възстановила, но трябва да останеш още известно време, за да събереш сили.
Джон се задави с водата и се изправи толкова рязко, че й причерня. Въпреки факта, че не виждаха нищо обаче, очите й бяха широко отворени.
- Ти какво правиш тук?
- Аз те донесох – намръщи се Витория, сякаш това не беше достатъчно близо до „Благодаря, че не ме остави да изгния на поляната”.
Онзи проклет глас пак започна да се обажда. Сега се смееше. Смееше се с цяло гърло, при това толкова силно и дразнещо, че на Джон внезапно й се прищя да може да извърши убийство в собствената си глава. Опита. Не успя.
„Тя те е носила. Докато си човек. Сещаш се какво значи, нали?”
- Млъквай – изсъска Джон и при объркания поглед който й хвърли Лайт само се намръщи. – Не на теб. Моля те, кажи ми само, че сте ме покрили с нещо на път за насам.
В гласа й се четеше толкова отчаяние, че не можеше да се пропусне. Да, сега беше облечена в болнични дрехи, но в зависимост от този отговор щеше да се реши съдбата на Джон – да остане и да умре заедно с всички останали в Нореан или да избяга толкова надалеч, че да няма шанс да срещне не само някого, когото познава, а дори някого, който познава някого, който познава някого, който тя познава. Срамът е сила, която може да те накара да разбиеш и най-здравите мерки за сигурност, така че дори Мора не би могъл да я спре да офейка ако цялото училище я е видяло така, както само майка й я беше виждала, при това като бебе.
„О, толкова си прецакана, че няма накъде повече.”
„Кхсъ!”
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Чет Авг 23, 2012 8:47 pm

Хепииии енд...
Къде си хепи енд? Не разбираш ли, че няма на къде без теб? Появи се, ако обичаш?

Едно тихичко умолително гласче отекваше в напълно опразнената от всякакви тревожни мисли глава на Лайт.
.... Айде беее?
Гласчето не се задоволи само с шепнене и след малко почти крещеше.
Винаги има хепи енд? Не можеш да бягаш? Гадинка мръсна! Ма*******

Пляс!

Добре де!Съжалявам!

Е, така де. Какво беше това нещо?! Синклеър пречеше за появата на хепи енд-а. А ако продължаваше все така, такъв нямаше изобщо да се появи. А Лайт си го чакаше и нямаше да отстъпи докато не си го получи.
*О, ако обичаш! Няма нужда да се държиш като 3 - годишно дете, което си иска близалката обратно!*
Джон си лежеше тук от близо два часа без да мръдне. А Лайт беше добро момиче, съпричасно с болката на другите, колкото и да не и личеше. Затова съвсем кротичко си стоеше на стола до болничното легло на върколачката, скръстила ръце пред гърдите си и с толкова мрачна гримаса, че сигурно щеше да убие някой. А онова въпросното гласче изобщо не и помагаше да се поуспокои.
Два часа не помръдна. Нито една от двете. А когато Ванеса все пак се събуди, накара Лайт да раздвижи заспалите си мозъчни клетки с такава скорост, че накрая може би русокоската нямаше да си помни и името.

- Моля те, кажи ми само, че сте ме покрили с нещо на път за насам. - погледа на Синклеър беше толкова умолителен, че на Лайт и прилоша.
Вдигна ръка към устата си и загриза кожичките около ноктите си. Ами сега? Какво се беше случило? Хайде Виторио, спомняш си толкова много неща, сети се, ако обичаш, какво се случи преди по - малко от два часа на онази сива гадна поляна.

А проблясък!

"Палачинки с мармалад и пресни ягодки с течен шоколад"

Ъм, моля?


А, да, това беше от онази стара книга с мухлясалата корица.
О, в името на всичко синьо, какво се случи?
Лекарката я покри нали? Или беше Лайт? Или нито една от двете?
Въпреки, че беше малко размътен, в погледа на вълкинята се четеше...
Все едно казваше...
"Ще."
"Те."
"Убия."
- Ннне си спомням! - сви устни Лайт.
Как, по ангелите, не си спомняше? Това беше параненормално! Това беше едно от малкото набиващи-се-в-очите-неща, който не се забравяха лесно.
- Не си спомняш, дали докато си ме пренасяла през цялото училище съм била гола? Или си била достатъчно интелигента и си се досетила, че трябва да ме покриеш. - Ванеса говореше бавно, дори прекалено бавно.
- Бога ми, да, не си спомням!
Изръмжа Лайт и очите и светнаха злобно.
- А и какво значение има? Ти винаги си била прекалено странна в очите на другите. Дори да не си била покрита с нещо, на никой не му е направило кой знае какво впечатление!
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Чет Авг 23, 2012 9:26 pm

О, хиляди ножове, вървете в другата посока, моля. Не искате? Е, хубаво.
Ауч.
Джон присви очи, нещо, от което незнайно защо я заболяха чак пръстите на краката. Беше толкова схваната, че всяко действие водеше до бодеж някъде, но това нямаше да й попречи. Не, сър! Веднага подготви дълга реч някъде в съзнанието си, подреди изреченията по важност, сложи всички точки и запетаи на местата им, както и бележки под черта, за да не пропусне нещо, което не бива да се пропуска. Всичко беше готово, можеше да я навика веднъж завинаги и да я разкара от главата си, заедно с проблемите, които носеше, особено напоследък и особено в сърдечната област. Нали се сещате, ножове и така нататък.
Вместо това се разпищя.
Буквално без да се замисля (тъй като ако го беше направила най-вероятно щеше да се спре), Джон премина от „ще те убия с поглед” към „вземи възглавницата, сложи я върху лицето си, тръшни се назад и пищи в нея). Не беше особено умен ход и дори тя самата си го признаваше – държеше се като дете. Но, за бога, това напрежение трябваше да отиде някъде, а добре знаеше, че не я бива да спори. По-добре това от колкото пелтечене, което дори няма да разбере.
- Ама ти наистина си луда...
- Луда ли?! – седна рязко Джон, стиснала възглавницата в скута си, за да си изкара яда върху нея. Усещаше как се цепи по шевове, които дори не същестувваха, и отвътре започваше да се подава перушина. – Знаеш ли какво е човекът, когото мразиш, защото вместо да го мразиш си хлътнал по него, а той те вижда като обикновено куче, да те разнася насам-натам може би гол и да ти каже, че не помни защото не правиш кой знае какво впечатление?!

Премиг.
The fuck did I just say?
- Сега вече оплеска нещата, момиче. Колко пъти трябва чичо ти Уолънс да ти казва, че човек никога не трябва да говори когато тъкмо излиза от безсъзнание?
„Не си ми го казвал до сега”, скръцна със зъби в главата си, право срещу очилатия поглед на една неопределена сянка.
- О. Ами, сега ти го казвам. Помни го.
- Майната ти.


- Като се замисля, няма значение. Не е кой знае какво, голяма работа. Така или иначе всички ще измрем до няколко седмици, на кого му пука.
Изпелтечи го толкова бързо, че дори сама не се разбра какво каза, и със скорост, завидна дори за вампири и върколаци, се извъртя към прозореца и с гръб към Лайт, поставяйки възглавницата под главата си и свивайки се в ембрионална поза. Човек, който в момента влиза в стаята, би решил, че спи. При това дълбоко.
Да, ама не. Стискаше ръба на възглавницата и продължаваше бавно да го откъсва от цялото, стинсала зъби и ококорила очи към празното пространство.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Чет Авг 23, 2012 10:18 pm

Дишай Лайт! Веднага! Дишай! Научи се да контролираш тъпите си емоции и дишай!
Но Вит не чуваше. Не искаше да чуе и нямаше никакво намерение да го направи. Стоеше насред стаята като статуя. Бледа, без да мърда, без да мига, без да може да си поеме въздух.

Знаеш ли какво е човекът, когото мразиш, защото вместо да го мразиш си
хлътнал по него, а той те вижда като обикновено куче, да те разнася
насам-натам може би гол и да ти каже, че не помни защото не правиш кой
знае какво впечатление?!


Да, Лайт, наистина! Знаеш ли?
Естествено, че не.
След всички писъци, които се забиваха в съзнанието на Лайт като остриета, сега и това?!
И все пак, тя си го изпроси. Но не очакваше да е точно под тази форма.

Ти си тъпа!
Не съм.
О, да, тъпа си
Стига бе! Не съм!
Добрее де, не си тъпа. ТИ СИ РУСА! И нито веднъж през целия си живот не направи нищо, за да оправдаеш по накякъв начин блондинките. Дори ги злепоставяш още повече. И сега, дори на края на света, когато след броени дни ще умреш, пак не правиш нищо!

Да, краят на света. Лайт почти беше забравила, че щеше да умре. Очевидно си имаше по - големи проблеми. Като например, че си падаше по върколак. Не, момент, то да беше просто върколак. Беше върколачка. А и Ванеса не й помагаше особено. Дори изобщо.
В един момент я целуваше, в друг й казваше, че нищо не се е случило, в трети й подготвяше измамно земетресение, а сега й се разкрещя. Заради нея.

Вит примига и си пое дълбок, но накъсан дъх. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Устните й бяха пресъхнали. Показалецът й се плъзна по тях, докато си спомняше.. онази "порочна" целувка.
Ля. Това не беше в реда на нещаша. Още в този момент трябваше да си хване палто и да си тръгне. Да я остави, както трябва. Всеки, където му е мястото. Но не можеше. Сякаш беше на границата между най - топлото и слънчево място на планетата и напълно противоположното. Онова де, студения полюс, с всичките там бели мечки и глупости. Определено щеше да избере топлотата.
Заобиколи леглото и седна до Синклеър. В очите й се четеше толкова празнота, колкото беше изпълнила душата на Лайт.
- Покрих те - прошепна Лайт, като хвърли поглед към дългото бяло палто което лежеше на един стол - Не беше гола.
Ванеса не каза нищо.
Вит се наведе над лицето на Джон и зашепна в ухото й толкова тихо, така че само тя да я чува:
- И ако искаш да знаеш.. - беше и трудно да говори така - ти не си просто куче. И никога не си била. Дори още първият път когато те срещнах. И точно защото всички те мислят за странна, аз те мисля за специална. Ти си най - прекрасното....
Нямаше реакция.
- Уф, забрави.
Лайт се изправи и застана до прозореца. Може би наистина трябваше да си тръгне докато може. Без да създава повече проблеми на никого. Свърши си работата тук. Почти де. Разбра, че Джон е що годе добре. Беше се събудила, значи нямаше проблем. Не искаше.. и все пак се обърна към вратата, и с малки стъпки се запрепъва към изхода. Изход от тази ситуация, но не и от цялия спор.
И все пак Джон беше права:
"Така или иначе всички ще измрем до няколко седмици, на кого му пука."

На мен ми пука
- помисли си Лайт и с трепереща ръка натисна бравата.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Пет Авг 24, 2012 12:01 am

О, уау. Живота е...
... гадна поредица от събития, които не можеш да контролираш, дори и да се опиташ, защото така се сърди и прави обратен завой, съвсем те обърква, не можеш да решиш какво точно става, какво точно да правиш и изобщо дали е хубаво, лошо или ужасно, защото в крайна сметка кой точно може да реши подобно нещо, като никой до сега не е осъзнал от къде се пръкват някои събития и как точно да...
... Всъщност, щях да кажа просто „странен”, но да речем, че толкова стига. Ти изобщо как можеш да пелтечиш толкова дълго без да си поемеш дъх?
Аз съм писмена мисъл. Мога да си слагам колкото запетаи реша.
Аха.

Стоеше като вцепенена. Да де, то и преди десет секунди си беше вцепенена, ама тогава нещата бяха различни. Беше различно вцепеняване, ок? Има си разлики. Няма да обяснявам детайли. Трябва ви да знаете само това, че в главата на Джон се въртеше някакво дребно колелце на акъла. Обикновено заяжда, защото веригите са ръждясали, ама сега директно си спря. Зацикли и настана такава тишина в русата й кофа, дето нарича глава, че можеше да се чуе как карфица пада на пода. Ако, хипотетично, главите имаха подове и по тях можеха да падат карфици.

Тя не каза ли нещо като... В смисъл почти като... Нещо като обратното на онова, което по-рано... Абе, никой ли не си държи на решенията вече?! И на мненията, приказките и рязането на върколаци?
- Ти... Т... Моля?
Отново имаше чувството, че не е останала никава вода в тялото й. Гърлото й беше сухо и дереше при всеки опит да говори. Пък и така да не беше, имаше чувството, че огромна буца е заседнала в гърлото й. Я, това било сърцето й.
Витория се скри от погледа й. Трябваше да я спре. Стига, как може да почне да казва такова неща и да се спира? Как може изобщо да се отмята така, не може ли да си стои на едно място?! Точно така, щеше да я намери и да й се накара и... Да бе, вярвай си. Дръж се за „щеше да я намери” и не се залъгвай за останалото.
Изправи се с мъка, все още усещайки болка в левия си крак, но я игнорира. Добре де, опита се да я игнорира. За съжаление колкото и силен да беше организмът й, болката си е болка. Прехапа зъби, но се пречупи, причерня й и се строполи на пода. Чу гласа на Витория някак отдалеч, усети нечии ръце да я повдигат.
Когато бученето в ушите й спря и отново започна да различава фигури и цветове, видя притесненото лице на Лайт. Вампирката сякаш беше забравила да си закачи маската и това я правеше толкова по... красива.
Дали от страх, от замайване заради болката, от факта, че все още не виждаше и мислеше ясно или просто заради факта, че така искаше, ръката на Синклеър се стрелна нагоре. Мина бавно по бузата на вампирката, толкова леко, сякаш иначе би я счупила, докато не стигна до врата й и не остана там, с пръсти лето вплетени в косата й.
Сякаш не беше тя. Сякаш се гледаше някъде отгоре. Не че хвърчащата над пода Ванеса имаше нещо против. Не, тя скандираше „Давай, давай”, просто не взимаше директно участие в цялата история.
Съвсем леко движение беше достатъчно за да приближи лицето на вампирката до своето. Докато не стигна на сантиметри. Милиметри...
- Аз съм превързана и луда, а ти бягаш... – прошепна, усещайки дъха й срещу себе си. Усещайки тока, който минаваше през цялото й тяло само заради факта, че беше толкова близо. – Няма ли да спреш да бягаш?...
Вдигна очи, поглеждайки право в нейните. Бяха толкова близо, че виждаше отражението си. Една луда, руса върколачка, отразена в очите на една сякаш не по-нормална въпреки всичко, все така руса вампирка. Беше... Може и да беше непростимо. Обаче това значеше ли, че го няма?
- Няма да направя... нищо. Ако не го искаш, няма... Този... Този път ти решаваш.
Е, ако не друго си имаше оправдание ако случайно припаднеше.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Пет Авг 24, 2012 1:24 am

Ти, тъпо вълче такова!
Защо не си лежиш в леглото и не си оздравяваш по нормалния върколашки начин?
Защо ти трябва да ставаш и да правиш излишни движения?
Защо ти трябва да паднеш и само да ме притесниш?
Защо се опитваш да ме спреш?

Заради теб, идиотче!

Лайт не вярваше. Но топлите пръсти на Ванеса, свити около разчорлената й руса коса, говореха друго.
- Бягам, защото ти каза да бягам. Ти каза, че никой не трябва да разбира. - Да, естествено, че цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху бедното момиче, лежащо на продънено болнично легло. Как иначе?! Тя каза и това е. Какво да направи една невинна вампирка?!
Лайт не беше убедена в нищо, което правеше или което щеше да направи. Нито пък в това какво Ванеса прави и говори. Сигурно й бяха дали някакви болкоуспокояващи, който и размътваха мозъка. Тя не знаеше какво говори. И когато си възвърнеше трезвото мислене, щеше да е твърдо против. И отново щеше да й каже: "Това никога не се е случвало, никой не трябва да разбира.." И щеше да й разбие сърцето.
Да, точно така. Рядко се случваше. Беше се случвало и преди, но това което чувстваше към Джон, не беше оправдано, не беше смислено, но беше напълно способно да й разбие сърцето.

Защо в името на зелените кокосови орехи продължаваш да се колебаеш? Тя те иска, толкова, колкото и ти нея. И сега не те пренебрегва!

Защото ме е страх!!...

По дяволите, идваше краят на света. Сега беше моментът да изживеят
това, което в друг момент от историята нямаше да могат. И едва ли някой
щеше да има време да ги съди. Всички бяха прекалено заети и отдадени на
паниката си.

Ах, тъпо вампирче такова!
Защо ти трябва да се преструваш?
Защо ти трябва да криеш чувствата си?
Защо, когато имаш шанса да не го правиш?
- Но, никога не бях съгласна с теб! - трепна, когато Джон издиша, някак успокоено и топлият й дъх погали кожата й. Сякаш бе очаквала друго продължение на думите на Лайт. Самата Вит, беше очаквала друго продължение. Нещо от сорта на: "...и беше права..", "..не искам да те излагам на опасност.." или някоя друга подобна заучена и банална реплика.

Този път тя решаваше! И щеше да вземе правилното решение.
Дясната й ръка се плъзна по врата на Джон. Усети избилите капчици пот. Погали я нежно и на лицето й изгря усмивка, по - лъчезарна от всякога.
А какво щеше да стане ако сега лекарката влезеше? Или Силвър, решеше да провери как е вълчето със счупената лапа, или Мора се появеше с големия си силует по със същото извинение. Щяха да ги хванат в измяна. И двете. И после кой знае какво щеше да ги сполети.
Но Лайт вярваше, че някъде горе, има някой, който ще се радва да види щастие, дори на края на света.
Не че ако имаше някой горе, щеше да позволи подобен край на света, но това са подробности.
Но, на Лайт не й пукаше. И за добро или за лошо тя пристъпи към действие.
Онези милиметри, които ги деляха от няколко минути... изчезнаха. Вит долепи студените си устни в тези на Ванеса без много да му мисли.
Пръстите на лявата й ръка се сплетоха в тези на Джон.
Двете бяха едно цяло, независимо от това кой беше за или против. Сега имаше нещо, което ги свързваше, по начин, по - силен от всичко друго.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   Съб Авг 25, 2012 10:30 pm

Тряс.
- Какво, по дяволите...

Не, не, върни малко назад. Само мъничко.
Точно там.


Беше хубаво. Беше... Беше повече от хубаво! Думата не стигаше, къде е създателя на езиците, да измисли нови думи, веднага! По-дълги, по-пълни, по-значими. Защото това беше значимо. Сякаш нещо най-сетне си дойде на мястото, щракна и се намести там, където трябва, вместо да виси на една ръка от скалата, през която се опитваха да го бутнат защото не си пасва с останалото. Може би Ванеса трябваше да го види по-рано. Да го усети по-рано, да си го позволи по-рано. Но пък дали самата тя би могла да го предположи? Не говорим изобщо за това, че Витория беше Витория, а не Витори. За бога, това Джон си го знаеше от доста време. Доста от околните също го предполагаха - тя беше една от много малкото, които не въздишаха по вечно забравящия ризите си професор Мора. Пфъ.
Не, говорим за това, че Витория беше вампир. Тя беше... Беше обратното на онова, което Джон трябваше да харесва. Беше обратното на всичко, което трябваше да приема като хубаво. Вече говорихме за древни закони и общоприети възприятия. Как може въпреки това да бъде толкова... Ох, добре, няма друга дума, нека ползваме хубаво.
Беше по-несигурна колко време е минало от колкото когато беше в безсъзнание. Но не я и интересуваше дали е много, защото имаше чувството, че винаги ще й се струва малко. Като секунди. Като едва миг, който не искаше да свършва. Ами ако никога не се повтори? Ами ако пак се отметне, ами ако пак избяга? Ами ако, ами ако...
Но сега, докато усещаше миризмата й толкова от близо, докато усещаше вкуса на устните й, мекотата на кожата й... Всичко беше правилно. Нищо, че не беше.
Нищо, че...

Тряс.

- Какво, по дяволите...
Очите на лечителката щяха да изхвърчат от орбитите си. Момичетата се разделиха и я гледаха също толкова втренчено и объркано. Няколко секунди всички стояха като препарирани, докато жената не се окопити и не направи крачка напред.
- Госпожице Лайт, виждам, че сте се уверили, че госпожица Синклеър е добре.
В гласа й тежеше неодобрение. Не просто това, дори презрение. Същото се виждаше в очите й, дори в начина, по който се движеше. Вампирката скочи моментално от мястото си, заставайки между леглото и вратата, между две върколачки, които я гледаха по изцяло различни начини. Джон изобщо не обръщаше внимание на леракрака, гледаше право във Витория. Пресегна се за да я хване за ръката, искаше да я улови, да я издърпа при себе си и да я задържи там. Жената до вратата обаче недвусмислено показваше, че желае вампирката да напусне.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Болничната стая   Съб Авг 25, 2012 11:27 pm

Филмирана или не, една разгневена вампирка, не бива да се разгневява още повече. Особено пък ако тази разгневена вампирка е Витория Лайт.

Знаех си! Знаех си! По дяволите! Проклятие!

В погледа на лекарката се четеше такова неодобрение, че, ако искаше да си спаси задника, Вит трябваше да се изпари на секундата.
Нооо.. мися споменахме онова за разгневената русокоска?
Да, споменахме го. Така че, мисля, че е повече от ясно, какво щеше да я сполети проклетата докторка. Лайт беше повече от убедена, че това, че спасява животи, защото е лекарка, не я прави добра, мила и чистосърдечна. Примерно.
Протегнатата ръка на Джон не беше просто жест на отчаяна нужда, вампирката да остане при нея. Беше си и чист вик: "Да не си посмяла Лайт! Не го прави!"
Синклеър много добре знаеше на какво е способно това отвеяно момиче. Знаеше много добре какво щеше да направи точно сега. И очевидно в името на доброто и на двете се опитваше да я спре.
Нооо... късно!
Витория отхвърляше на ум всички варианти, които щяха да доведат някой преподавател тук, или щяха да доведат лекарката при някой преподавател.

Хах, да бе! Нима си я представяш да отиде при Силвър да ви порти? И какво ще каже? " Заварих ги да се целуват?" Хах, по ангелите...
Млъкни, разваляш ми концентрацията..

Очевидно прекрасната и мила нерасист - върколак лекарка, нямаше намерението да чака още. Ръката й се стрелна по посока на вратата и в стаята утекна злобно скръцване със зъби.
Вити тръгна бавно, зарязвайки палтото си в ъгъла на стаята. Не се обърна към Джон, но сега бяха сгазили лука достатъчно много. Мина бавно покрай лекарката и тъкмо да излезе от стаята ...

Рязко движение.
Извъртане.
Дясна ръка - върху устата на сестрата.
Лява ръка - притиска врага в стената.
Ляво токче - забито в някой от двата й крака.
Леко изскимтяване от болка.
Тихо ахкане изотзад. Ванеса стоеше с ококорени очи и с ръка върху устата.


Е, нали уж го очакваше де? Явно беше прекалено замаяна, за да мисли нормално.
- Нито гък - прошепна Вит - нито сега, нито после. Само да си казала на някого, ще се наложи на директорката да ти събира крайниците из цялата гора. Ако ги открие де. И ако изобщо се заеме да ги търси. Покрай края на Света, може и да няма много време. Надявам се да ме разбираш достатъчно добре. Покажи, че си поне толкова добра, за колкото те спрягат всички. Разбрахме ли се, миличка?
Погледът на сестрата от: "Ще те убия" беше преминал на: "Не ме убивай".

Е, как иначе. Ти си луда. И всички го знаем. Очевидно лекарката ти е чела досието!

-
Разбрахем ли се, попитах?
Уплашено кимане.
- Прекрасно! - тъничка усмивка. - Намери ме по - късно! - обърна се тя към Синклеър и излетя от стаята.
- Луда... - прошепна "милата" лекарка.
- Чух те!!!

А Джон, къде ще те търси?
Хах, естествено, че щеше да я намери. Винаги се намираха. Дори, когато не се търсеха. Може би, така беше писано!
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Болничната стая   

Върнете се в началото Go down
 
Болничната стая
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Архив - преди промняната-
Идете на: