ИндексДобре дошли!Въпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Между лавиците

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Съб Юли 28, 2012 11:49 pm

- Аз пък чух, че някакво зомби прави всичко.
- Да бе, то ако на теб трябва да се доверяваме за източници трябва да почнем да вярваме и във феята на зъбчетата.
Други две момичета се изкискаха.
- Хей! Не казвам, че е била тя, казвам само, че тук надали някой би се занимавал да подменя зъби за пари.
- Разправяй ги тия на баба си, Корийн, единственото, което знаем, е че бедствията няма да спрат. А и освен това Мая е чула нещо за... Как беше? Външна война?
- Дядо ми ми писа след като ни заключиха - кимна вече по-сериозно едното от момичетата. - Явно навън вампирите са... пощурели. На тема върколаци, ако ме разбирате.
О, разбираха я много добре.

Шушукаха си така от половин час. Нямаше какво друго да се прави - часовете бяха отменени, вечерните часове се игнорираха, а в библиотеката беше достатъчно тъмно и мрачно, че да се усамотят. Четирите върколачки не бяха близки по принцип, но в трудни времена стават всякакви чудеса. Джон, като малко по-живнала от всички останали, беше успяла да се присламчи в малката им клюкарска групичка и се наслаждаваше на може би последните си безгрижни мигове.
Другите се казваха Мая, Корийн и Еленор. Всеки би убил за да е част от Макоела, както се наричаха сами. Джон винаги ги беше смятала за повърхностни патици, но сега сякаш имаше нужда от малко повърхностност.
- Голяма работа. Ние все пак сме заключени в училището си и ще си умрем тук - засмя се високо Джон, а останалите я погледнаха все едно е луда. - Какво?
Добре, до някъде бяха прави. След онова-което-не-се-е-случило Джон може би мъничко лудна, но беше почти в нормалните си параметри дори сега. Просто черният й хумор не се вписваше в картинката и няколко повърхностни патици нямаше как да го оценят, ако ще да учат цял живот за това как точно става. Но до някъде може би върколачката стана малко по-хаплива и малко по-мразеща вампири. Само малко. Тази нейна черта Макоела вече я схващаха и станеше ли дума за хапане и обиди, бяха на една вълна, все едно се движеха заедно от години.
В сенките се чуваха и други шептящи, но се стараеха да са на достатъчно разстояние, че да не се чуват едни-други като повече от фонов шум. Всички те обаче извъртяха глави когато вратата се отвори, а след това внимателно затвори. Още някой се присъединяваше към "купона". Въпросът беше към коя от групичките ще се присъедини, но и това скоро щеше да се знае. Никой не можеше да скрие миризмата си.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Нед Юли 29, 2012 9:49 pm

Скуката, всичкото това чакане и факта, че беше преминала през 72-часова деприсия, изкарваха Лайт извън нерви. След още един ден, прекаран в пълно бездействие, през който беше прочела всички книги, които имаше в наличност, реши да се разходи. Да обиколи замъка, да провери как беше настроението на вампирите и ... онези другите.
Настръхваше само като си помислеше за върколаци. Тя не искаше да си мисли. Искаше да е сама със своя вид, да не се налага да предава никого заради никого, да пази тайни и да си проваля перфектния край на света. Беше решила, че въпреки всичко, можеше да продължи да си живее както преди. Беше показала истинската си същност за кратко.. и си беше докарала само главоболия.

*и да не забравяме депресията*
Да, нека не я забравяме..
И сега, Лайт беше решила да срещне малко цивилизация, да се докопа до някоя книжка от библиотеката, да си подрънка глупoсти с други вампирчета.

Облече черно потниче с тънки презрамки, тесни дълнки и високи до коляното кожени ботуши на тънък висок ток. Сложи си молив за очи, спирала и сенки, пооправи маникюра си, слагайки си червен лак. Не можеше да изневери на природата си. Тя беше създадена, за да бъде красива. ( Или поне така си вдигаше самочувствието, след като излезеше от депресия).
Крачеше по коридорите, вървейки към библиотеката. Отвори смело голямата врата, която леко проскърца.
Вълчата миризма я връхлетя почти моментално. Първо съзнанието й я асимилира само като миризма, после като смрад, смрад на върколаци и накрая само една от тях се открои на фона на останалите. Не беше помислила изобщо кой можеше да е сред лавиците. Все пак училището не беше малко. Но все пак Вити беше руса.

Все още можеше да се върне назад, да си намери друго занимание, да не си го причинява.. А може би не можеше.
На първо място - тя трябваше да я види а и освен това със сигурност, миризмата й беше стигнала до вълкинята. Лайт не беше страхливка и щеше да го докаже.
Продължи с вирнато носле напред. Огледа се. И уж случайно срещна погледа на Ванеса. Гледаха се за частица от секундата. Нещо в очите на Вит блесна. А после се обърна на другата страна оглеждайки се за съвидници. Нямаше някой, който да познава, а и не беше в настроение за нови запознанства. Освен това присъстващите в библиотеката си бяха чисти книжни плъхове, а Лайт не се нуждаеше от такива познанства. И определено не й се симулираше "приятелско отношение". Усмихна се лекичко на вампирките, които я гледаха с някакво пренебрежение, умесено с възхищение и се зазяпа в книгите.
Щеше да игнорира всички, докато не си намереше приятни четива, с които да запълва времето си и да напусне претъпканата библиотека. А може би много й се искаше да създаде малко напржение във вълчата компания. Започна да заформя някакъв план в главата си докато осърдно четеше засуканите заглавия на книгите.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Вто Юли 31, 2012 2:46 am

О! О, не, сериозно ли? Някакво пискливо гласче все да се вясва. Леко сякаш пращеше, насичаше и засичаше, както правят разни скапани компютри от преди петнайсет години като се опиташ да си пуснеш пиратски изтеглен филм, обаче все пак се усещаше, че го има. И малко по малко набираше сили.
- Тази пък, тръгнала да чете - засмя се под нос едната от върколачките, но Ванеса дори не обърна внимание на това коя от тях е. Сега трябваше да се заеме с нещо изключително важно, при това в собствената си глава. За целта паркира една от подигравателните си физиономии (онези, които слагаше на лицето си когато някой й каже, че портокалите растат под земята) и се зае да рови в дълбините.

- Мац, пис-пис-пис.
- Няма пък! Ти не разбираш! Нищо не знаеш, тя е там! Ами ако реши да каже някоя лъжа по наш адрес? Ами ако реши да каже ИСТИНАТА?! Не, няма начин, стой далеч!
- Хайде, ела при мен.
- Нъ-ъ, няма начин. Това си е моя територия и нямаш право да прекъсваш естествената верига на... На паника, страх, паника, обсесване, бягане, и каквото там още ми скимне на момента.
- И смяташ, че ще е по-добре да бръщолевиш такива глупости от това да се покажа аз?
- ДА!
Самодоволното, хапливо и рядко показвано навън аз на Джон се ухили накриво и поклати бавно глава, същто като в страшните филми, когато казваш на серийния убиец "Ми хайде не днес". И той някак не остава съгласен.
- Не се приема.
И двете Аз започнаха да се гонят из стаята. Главата на Джон хич не беше пусто място, колкото и да беше руса. Имаше рафтове с какви ли не вехтории по тях - книги, снимки, стари СD-та, рисунки, моливи, една обувка на един, три чорапа на друг. Имаше възглавници по пода и панталони на мястото на възглавниците. Имаше прекатурени столове и маси, качени върху дивата. И сред целия този хаос, прашен и ухаещ на нещо средно между шоколадови курабийки и кокичета, се гонеха две причрачни копия на Ванеса Синклеър. Едното - с провиснали оранжеви дрехи и изпочупени нокти, а другото с... Е, добре де, пак бяха широки, но дрехите й бяха някак правилно широки. Изглеждаше почти стилна, с вързана ниско на конска опашка коса и черен грим, с накъсани дънки и големи, но правилно големи ботуши. И това Аз имаше намерение да затвори другото в малък съндък, точно на мястото, на която обикновено стои телевизорът. Той беше изчезнал някъде преди години и не е необходимо мястото да стои празно.
- Само та...а! - крещеше пращейки Уолънс, докато похапваше пуканки, които взимаше с опашка от купа, незнайно защо намираща се под стола, на който стоеше. Маймуни, какво да ги правиш.

- Право в сандъка.
- Какво каза Джон? - попита едва чуто Мая без дори да поглежда към Ванеса - опитваше се да си протегне врата толкова настрани, че да види какво точно прави новодошлата.
- Казах, че е време за малък номер - поправи се върколачката и върза косата си на опашка. Този път подигравателната физиономия беше там именно защото там й беше мястото. Беше време за импровизирано земетресение в сектор 12-А.
- Това е моето момиче - кимна доволно Уолънс, домъкнал със себе си и пуканките.
След като света ще свършва, нека се позабавляваме, а?

Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Вто Юли 31, 2012 3:41 pm

Колко прекрасно беше, да нямаш гласчета в главата които да те подтикват към необясними атаки. Колко прекрасно беше да чуваш мислите си, независимо то това колко ясно изразени бяха те. Колко прекрасно беше съзнанието ти да е чисто и да разчиташ само на едно единствено мнение, а не постоянно да спориш със себе си. Дам, чувство, което Джон нямаше да усети, ми се струва. Тя си беше луда и Вит го знаеше от самото начало. Беше повече от убедена, че има нещо в главата си, което й пречеше да разсъждава трезво.

Вит чуваше! Тя умееше да чува перфектно. Даже по - скоро слушаше отколкото да чува. Тук разликата е, че искаше да чуе. Да, да, знам че не ви се слушат тъпи обяснения как бялото се различава от черното. Но трябва да говоря все пак за нещо, иначе ще стане постно и скучно... Да както и да е. Дори да не чуваше, Вит вече познаваше Джон достатъчно, за да знае, че са прекалено еднакви, макар и толкова различни. Знаеше перфектно, че онова което се въртеше в русата глава на едната, задължително се върти и в другата подобна. На лицето й блесна злобна усмивка.

*Така ли Ванеса? Наистина ли?!*

Лайт прокара дългите си нокти по кориците на книгите на един от рафтовете. Библиотеката беше голяма, но тишината я превръщаше в нещо тъжно, сякаш бяха на погребение(а Лайт си мислеше, че всички са млъкнали точно заради нейното присъствие - чушки с магданоз, бих казала аз! Много обичаше да се филмира).
Тъ да, говорихме си за гробища. Омразни, тъжни, пропити с мъка и сълзи. Ъгх, абе гадна работа. Вит не просто мразеше гробищата... тя се отвращаваше от тях.

Не говорихме за гробища? Аа, да, имаше нещо с библиотека.

Лайт прокара пръст по твърдите корици на книгите по рафта и в тишината отекна лекото дращене и тупкане на ноктите й, което направо бъркаше в мозъка и си играеше много прекрасно с всяко едно притежание на главата ти. Тя беше вампир, предполагаше се, че ноктите й са достатъчно здрави, така че ако ги прокараше по стената... може би щеше да накара вълкините да се гърчат от отвратителния шум, който щеше да се получи. Леле, а само ако можеше да пищи като Търнър. Хихи, с какво развинтено въображение разполагше.

Витория очакваше атака. Не знаеше каква точно щеше да е тя, но знаеше, че няма да е нещо много приятно. Все пак имаше насреща си Синклеър.. преди да стане онова... което - не - е - ставало, си я биваше с погаждането на груби шегички. Чуваше шептене, чуваше стъпки... Извади една доста дебела книга от лавицата. И въпреки, че само се правеше, че я разглежда, я чувстваше като... хм ... оръжие срещу глупостта на тия кучета.
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Сря Авг 01, 2012 2:29 am

Вампирите са безшумни, стига да решат. Налага им се, за да дебнат плячката, за да причакват невинни деца по ъглите и да забиват острите си, бели зъби в... Добре, започнах да прекалявам така че ще прекъсна, преди да е станало твърде грозно и... Червено. Има деца в публиката, видях ги на влизане.
Във всеки случай обаче малко хора осъзнават, че върколаците също са безшумни. Те също могат да бъдат тихи и внимателни, особено във вълчата си форма. Те взимат решения светкавично и се движат така. Защото те са животни. Звучи грозно на пръв поглед, но реално е така. Те имат освен собствени мисли, и инстинкти на зверове.
За съжаление на Ванеса това не действаше много на вампирите, защото взаимно се усещаха. За нейно щастие обаче идеите й бързо се меняха. По-бързо от необходимото де, от всички, които й минаха през акъла, успя да улови едва една и половина. И тъй като всички знаем, че с половин нищо не може да стане, ясно.

Върколачките се бяха заели с най-лесното. Разсейването. Въпреки че те самите идея си нямаха, че това е само разсейване. Трябваше да се приближат достатъчно и да разтресат шкафовете наоколо. За бога, кой я измисли тая прост... О, да, Джон.
Тя обаче имаше съвсем различен план. И поради това вече се беше изнизала от помещението през прозореца и вървеше по... Перваза. Наближаваше и наблюдаваше през прозореца кога момичетата ще наближат. Не я беше грижа за тях особено много, най-вече в това й състояние. Те бяха просто пешки, които трябваше да бъдат жертвани в името на залавянето на царицата. И щяха да бъдат жертвани.
Всичко се случи за секунди. Миризмата на Джон беше изолирана, но останалите бяха лесно осезаеми. Още щом се приближиха вампирката изскочи иззад укритието на шкафа и халоса едната по главата с книгата, а друга спъна. Третата само изръмжа и се отдръпна назад. Може би щяха да побегнат, но така и не успяхме да разберем, тъй като в този момент Джон разби прозореца и скочи вътре, поваляйки вампирката на земята! Какви битки, какви схватки, и всичко това заради едната наранена гордост. Но пък беше красиво и...

Чакайте малко. Не стана точно така.

Наистина имаше бой с книги. И наистина имаше план за детинско отмъщение за предишни случки. Обаче... Обаче нещо се обърка.
Нали помните проливните дъждове напоследък? Мислите ли, че без слънце и в мрачни дни первазите изсъхват особено бързо? Аз не мисля. А Джон... Тя също не мисли като се замисли, но изобщо не се замисли тогава. Абе... Схванахте идеята.
А схванахте ли какво всъщност стана?

Джон падна.

Дори не разбра дали някой я е чул. В един момент прекрачваше прага, в следващия правеше крачка напред и се озърташе, а след три секунди вече летеше към земята. Нямаше време за мислене, всичко беше инстинкт, но дори той не можеше да я спаси в такъв момент. Дори не се опита да призове духа си с надеждата, че може да помогне, и да се сетеше думите беше твърде уплашена за да изпълни всички необходими концентрации и други подобни простотии за две стотни от секундата. За щастие вълка в нея поне малко мислеше. Трансформира се, извъртя се и поне падна на крака. Те обаче не приеха всичко това толкова леко, колкото се очакваше от тях - не го беше направила достатъчно рано.

И така. Вместо отмъщение на поляната стоеше един вълк със счупен крак, а горе... Горе Джон не знаеше какво става и в момента не я и интересуваше.
Върнете се в началото Go down
Витория Лайт
Второкурсник
avatar

Posts : 329
Join date : 17.06.2010
Age : 21
Location : По средата на Вселената

За героя
Външен вид: Очите й, тъмнокафеви, почти черни се открояват, на фона на светлата кожа на Вити. Светлият цвят на плътните й устни, почти винаги е подчертан от свтлорозов гланц. Висока е около 162см и тежи 46кг. Не, в никакъв случай не е анорексично слаба.
Допълнително: Може да се каже, че има някакъв проблем с мозъка и често си говори сама, или по - точно с неудошевени предмети. Сякаш я разбират!
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   Сря Авг 01, 2012 5:50 pm

Майка ми винаги казваше: От опит глава не боли!
Е да, ама от прекалено напрягане, боли като стойка гледай. Че и не само глава. Да, да, напълно съм сериозна. Витория Лайт беше така наострила слух, всичките й сетива бяха нащрек. Но нищо не ставаше. Чуваше движението на молекулите на въздуха. Ахам, и то само защото тоолкова много се напрягаше. Другите, по - малките неща някак й убягваха.
Едната върколачка се приближи уж тихо, хвана лавицата от едната страна на русокоската и започна да я тресе.
В същия момент лавицата от другата страна също се разклати заплашително.
От внезапния шум Лайт подскочи лекичко, почти незабелижимо. Или поне се надяваше никой да не беше видял реакцията й. Огледа се и повдигна вежда въпросително.
Молим? Това ли им беше великия план за отмъщение??!!

Пхаххахухахуаухаххпхахх..


Достатъчно красноречиво изказах подигравката си, нали? Защото това заслужаваше голяма подигравка, чак до края на живота им. Уфф да, той никак не беше далече. Все забравяше.
А какво ли щеше да последва сега? Двете вълкини бяха прекалено заети, за да чуят движението на Лайт. Която от своя страна със средна скорост 120 километра в час се озова зад едната от познайниците на Синклеър. Айй, значи все пак тази прекрасна книга щеше да и влезе в употреба.

Туп.

Ококорени очи, ръмжене, болки в главата. Оу горкото девойче. Подви опашка и избяга.
Съседния шкаф продължаваше тъпо и упорито да се клати. Пардон да бъде клатен. Вит с тихо движение, или пък с не чак толкова тихо се кикерна на върха на шкафа
- Ей да знаеш, адски е приятно тук горе - ухили се подигравателно към кучето.
Клатенето спря. Я, още ококорени очи.
- Искаш ли и аз да те полюшкам? - опули невиини очички Лайт и тупна на земята до мелеза, който си плю на петите моментално.
Имаше и трета, но с нея само си поръмжаха преди и тя да се изниже.

И сега. Дъ бигест куесчън! Къде беше Джон?


Нима беше изоставила толкова злобно дружките си и беше тътрила да бяга? Мнее, това не звучеше като нея. Лайт се огледа.

- Е де, къде си?

Поглед зад лавиците, поглед под бюрата, поглед през прозореца, поглед зад завесите, поглед под к...

Момент.
Може ли още един поглед през прозореца?
Да, точно така..

Яяя вълк..

Или за да сме още по - точни: Яя Ванеса като вълк.
Нещо на мен ли ми се струваше или тя скимтеше? Как, по дяволите, беше попаднала долу, че чак пък и скимтеше?
Не обвинявайте Лайт, че не се сещаше. Мисля всеки път да ви напомням колко е руса всъщност тя.
Качи се на перваза и ..

Подхлъз.

Аха, ето как Синклеър се беше озовала долу. А скимтеше щото нямаше късмета да не може да си чупи нищо. Лайт тупна цяла целеничка до вълчето и се ухили злобно.
- Опаа, май кученцето си е счупило лапичката! - изкиска се и имитира тъжна физиономия.
Едно нещо беше заучила да прави добре до съвършенство. Умееше да се преструва.
Но отвъд всяка дума която изричаше, сърцето й се свиваше. Искаше да клекне до Джон, да погледне колко асериозно се беше навехнала, искаше да се свие в меката и козина и да й каже, че е до нея и ще бъд.
Искаше.. но нямаше начин ..
Върнете се в началото Go down
Ванеса Синклеър
Третокурсник


Posts : 86
Join date : 22.04.2009

За героя
Външен вид: Не много светла кожа, тънки устни, сиви очи. Дълга, права, руса коса. Среден ръст, носи широки и отпуснати дрехи. Козината й е почти бяла и дълга, с лек червеникав оттенък на слънце
Допълнително: Има въображаем приятел, на име Уолънс, който може да приема много форми, но винаги носи очила. Не споделя за него, въпреки че се случва да му отговаря на глас.
Елемент:

ПисанеЗаглавие: Между лавиците   Нед Авг 05, 2012 2:14 pm

Не зная дали хората са наясно с това, тъй като при тях процесът е сравнително бавен... Абе не зная и дали знам как е при хората. Но за върколаците мога да говоря. При тях счупването е като порязване докато белиш картофи в сравнение с регенерацията.
Ванеса искаше да изръмжи. Искаше да скочи и да я събори, искаше да й отхапе нещо от някъде, каквото и да е било. Искаше да я боли така както я болеше нея. Нали, не лапата, защото уточнихме, че това беше сравнително... Абе, болеше си.
Но нямаше този късмет, тъй като регенерацията започна след няколко секунди. Костите се преподреждаха, търсиха се, събираха се и се свързваха в мястото, което в момента беше почти толкова болезнено, колкото сърцето на Джон. В един миг правеше стъпка напред оголила зъби срещу проклетата усмивка на вампирката, в следващия се строполи на земята, надавайки такъв страшен вой, че сигурно я бяха чули и през предпазените стени на училището. Поне й се струваше, че друг начинняма, тъй като лекарския персонал вече тичаше нататък.
- Какво е станало?
- Падна. Не беше кой знае колко високо, само се прес...
Вой.
- ...трува?
- Случва се твърде бързо, явно организмът ти е силен. Ти! - Обърна се лекарката към Витория. - Защо не си извикала някого?! От шока може да изпадне в несвяст за дни, не смяташ ли, че можеш да преглътнеш просташката си вампирска гордост? Поне в тези времена..
Лекарката беше твърде изнервена, но не само заради случката. Болничните легла се пълнеха бързо и друг ги заемаше веднага след като бъдат освободени. Никой не беше свикнал да бъде твърде предпазлив, а сега на фона на всички бедствия и тревоги често се налагаше да се грижи за върколаци, че дори и за вампири, което хич не й беше приятно.
Джон... Джон не помнеше почти нищо от всичко това. Пред очите й бяха само разноцветни звездички, като фойерверки, а ушите й бумтяха от ударите на сърцето й. Идеше й да захапе нещо, да го стисне и то да отнесе цялата болка, която се събираше, защото още малко и щеше да си пречупи зъбите едни в други, но тъй като беше вълк и правеше всичко инстинктивно, захапа най-близкото до себе си. А това се оказа лапата й.
Още едно силно скимтене, което прекъсна рязко. Ванеса припадна.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Между лавиците   

Върнете се в началото Go down
 
Между лавиците
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Архив - преди промняната-
Идете на: